Превърнали сме се в аутисти. Не ни е останал друг изход, освен да си измислим един вътрешен свят със закони, които можем да управляваме, за да имаме поне нещо, за което да взимаме решения. Въпрос на оцеляване. Мен ме интересува единствено този град. Предчувствам, че крие следи от това, което сме били, от това, което някой ден отново ще бъдем. Старините му пазят онова, което ние, неговите обитатели, сме изгубили – гордостта, надеждата, възможността. Може би това е моята съдба – да се превърна в жрица на някогашния град Сан Кристобал де ла Абана; във весталка, която пази тайните му, която нощем бди, за да не угасне пламъкът му. Бих искала да докосвам камъните му, да влизам в черквите му, да слушам шума от стъпките по старинните му улици... Затова обещах на Муба, че ще бдя над тази вяра. Заклевам ти се, моя прекрасна негърко, ще бъда сибилата на твоята Хавана. Ще стана пророчица на този град, за да запазя духа му; за да има някой, който да си спомня какво сме били; за да мога да разкажа какво може би сме сега; за да съхраня мечтите на предците ни, които някога са слезли на този бряг по своя воля или са били изтръгнати от гъстите джунгли, избягали са от азиатските оризища или са напуснали средновековните гета, или са се сбогували със средиземноморския бриз, за да дойдат всички заедно – доброволно или насила — да напояват със сълзите или с кръвта си тази земя – най-вълшебната, най-красивата, която човешки очи някога са виждали.
4.
– Откраднали са още едно корабче.
В пет следобед барът беше оживен като кабаре в полунощ.
– Още едно ли? От Регла или от Касабланка?
– Не е от лодките, които прекосяват залива, влекач е.
Джубоксът – допотопна реликва, по-стара от повечето посетители, които сега тананикаха песните му – разливаше носталгичната си музика до тротоара.
– Пратили го на дъното.
– Потънал ли е?
– На китайски ли ти говоря, че не ме разбра? – тонът на Хилберто внезапно стана мрачен. – Не е потънал. Потопили го и куп хора се удавили. Дори деца.
Рубен застина с чашата с ром в ръка.
– Сигурен ли си? Знаеш, че хората...
– Не е слух – прекъсна го Хилберто и чак тогава Рубен усети гнева в гласа му. – Едно момче, племенник на Тоньо, което понякога ни носеше кафе в месарницата, е било на него. Майка му и сестра му също се удавили... А онези мръсници ги гледали как потъват и не си мръднали пръста.
Лицето на Рубен побледня и той усети как ръцете му изстиват.
– Мамка му, човече – той изпи на един дъх остатъка от рома в чашата. – Сега наистина прекалиха.
– Хората са бесни. Много скоро това тук ще стане по-лошо.
– Как по-лошо?
– Не знам, но усещам нещо странно в атмосферата.
Известно време двамата мълчаха. Едва тогава Рубен усети някаква тежка ледена пустота въпреки присъствието на обичайната компания гуляйджии. Скришом огледа масите, където групи мъже разговаряха тихо. Случаен посетител не би открил нищо особено по лицата им, но Рубен забеляза мрачните изражения, изпълнената с напрежение атмосфера и прикритите погледи, които наблюдаваха обкръжението, сякаш искаха да се уверят, че никой не е свидетел на тайните им разговори.
– Рубен, ти ми беше като брат през всичките тези месеци... Повече от брат – Хилберто говореше толкова тихо, че едва се чуваше. – Ще ти се доверя, защото може би теб също те интересува, и не бих искал да мълча, а после да разбера, че съм можел да ти помогна. Няма да си простя, ако не го споделя с теб след всичко, което си преживял.
– Казвай най-после.
– Смятам да замина.
Това беше всичко. На всяко друго място на света тази фраза щеше да бъде последвана от въпроса „Къде?“, защото хората, които живеят в един нормален свят, могат да заминат на почивка, да отидат в друг град, да предприемат туристически обиколки или просто да сменят обстановката. В Куба тази фраза може да означава само едно.
– Със сал?
– С каквото и да е – гума от камион, сандък... Все ми е едно.
– Вече определил ли си датата?
Попита го съвсем естествено, все едно че беше казал: „Вече купил ли си билет?“.
– Още не, но съм в контакт с едни хора, които ще ми дадат дъски.
– Ти си луд. Нали ми каза, че заведението ти върви?
– Ти чувстваш ли се добре тук?
Рубен сви рамене.
– Моето е различно.
– Добре, обясни ми защо.
– Нищо не ме свързва с тази страна. Клаудия не иска да ме види. Освен това ме следят постоянно. Истинска мъка е да се снабдя с парче кожа. Налага се да работя незаконно.
– И с мен е същото. Откакто станах частник, всичко се скапа. Чувствам се следен непрекъснато. Човек се разочарова в личен план, в кариерата си, в работата си...
– Моят случай е различен. Ти поне имаш деца.
– Които изобщо не виждам, защото майка им ги отведе на километри оттук. Оставаше ми само Мавърката, но както виждаш, обичайната история. Уверявам те, че ако отново я срещна, ще я хвана за косите и ще я отведа с мен насила.
– Още не виждам да си прецакан като мен.
– Бизнесът ми върви, но не всичко в живота е плюскане. Писна ми да искам разрешение на всеки две секунди. Искам да завися от себе си... По дяволите, Рубен, не мога да повярвам, че точно ти ми говориш така. Забрави ли, че беше две години в затвора?
Рубен въздъхна.
– Понякога се опитвам да си внуша, че не съм толкова зле. Мисля, че в деня, когато постигна това, ще се обеся. Знаеш ли, че имам склонност към самоубийство?
– Тук всички имаме склонност към самоубийство – отвърна Хилберто с още по-мрачен тон.
Двамата стояха няколко секунди вторачени в празните си чаши.
– Гади ми се от чистия ром – прошепна накрая Хилберто и добави: – Ще си поръчам един с кола.
– И аз.
– Приятел! – извика той на мъжа зад барплота. – Дай два „Куба Либре“77!