Когато бях съвсем малка, гледах със завист връзките на учениците от горните класове. Мечтаех за деня, в който ще положа клетва пред знамето.Пионери за комунизъм – ще бъдем като Че.Да не бъдеш пионер беше подозрително – това ме доближаваше заплашително до онези маргинали, онези безродници, за които ни предупреждаваха в час. Още не бях дорасла, за да стана пионер, но това не пречеше да изпитвам Вината. Вярвах, че възрастните не лъжат, и бях убедена, че комунистът е същество, което най-много се доближава до представата за ангел. Успях да запазя тази илюзия до университета. През цялото това време не видях, нито чух нещо, което да разклати вярата ми. Разбира се, до мен стигаха тайни слухове, но бяха твърде зловещи, за да бъдат верни; още нямах достатъчно въображение и опит, за да приема подобни истории; дори не проучих малко повече източниците, които щяха да ми разкрият това, което накрая узнах: във всички географски ширини, във всички култури това учение винаги страда от един основен недостатък – не е осъществимо на практика. Случва се нещо, което в крайна сметка води до резултат, напълно противоположен на първоначалното намерение. Един кинодеец в страната ми го обобщи в една фраза: „Комунизмът има прекрасен сценарий, но постановката е пълен провал“. Уверих се в това, когато станах свидетел на първия акт на порицание на стълбата на факултета, където учех. Голяма група студенти и преподаватели бяха наобиколили едно момиче, което познавах само по физиономия, крещяха му отвратителни неща и го обиждаха, а то стоеше ужасено, без да смее да възрази. Гледах смаяна лицата на моите преподаватели и усмихнатите студенти, които смятах, че познавам, и се уплаших, когато открих, че тези, които оглавяваха скандала, които насърчаваха виковете, ударите, хвърлянето на предмети, са ръководителите на същата онази Комунистическа младеж, към която бях искала да принадлежа. Беше истински късмет, че не ме приеха заради отрицателните сведения, които валяха за мен – била съм твърде непокорна, твърде конфликтна, твърде критична, при все че се опитвах да мълча, да навеждам глава, да казвам „да“ възможно най-често. Искрено желаех да бъда един от строителите на бъдещия рай... до онзи следобед.
Тогава реших да се отклоня от „правилния път“ и скоро открих, че не съм единствената. Срещнах стотици като мен, които се преструваха, че спазват правилата, но ги нарушаваха зад гърба на властите. Превърнахме се във вълчета, предрешени като овце. И продължаваме да бъдем такива. Журналистите, които идват отвън, ни питат, а ние най-безочливо ги лъжем. Наскоро един от тях се опитваше да намери някой, който да му отговори на въпроса:Какво е мнението ви за транспорта в Куба?И то насред „Копелия“! Да не сме луди! Не вижда ли, че той ще си отиде, а ние ще си останем тук? Всички му обръщаха гръб, навеждаха се да вземат нещо от земята, гледаха към небето, правеха се на тъпи. Горкият човек нищо не разбираше. Стигна до мен.Съжалявам, нямам мнение. Една възрастна жена зад мен:Е, има известни проблеми, но са на път да бъдат решени.И когато мъжът си тръгна със своята камера, жената промърмори:Виж го ти! Да не съм глупава да му кажа, че тук всичко ще се оправи, когато онзи негодник хвърли топа...Лъжата е средство за оцеляване. Питам се обаче защо подобни отговори не правят впечатление на тези, които още смятат, че сме обетованата земя. Не им ли се струват странни тези избори, на които всички казват „да“, никой не е „против“ и никой не се е въздържал? Или са просто добронамерени, но без капка мозък?
Вече знам, че Божиите пътища са неведоми, но се уморих да вървя по тях. Тръгвах на лов за храна като някой хищник – жена-вълчица, която излиза нощем в търсене на плячка, докато се опитва да преоткрие духа си или поне неговите криволици. Търся Главния ориша, Великата майка, Върховния архитект, Онова, което може да покрие със сянката си другата сянка, която ни е ослепила. Ще приема всяко нещо, което се появи, защото гладът на един ангел в немилост е неутолим, мисля си обаче, че Бог си е тръгнал. Може би е объркан, опечален. Може би Той също се страхува от една чудовищност, която разумът му не може да възприеме. Оставил е само дребни следи – трудно различими знаци, които събираме, като трохите на Хензел, с надеждата, че ще ни изведат от гората. И онези от нас, които успяхме да забележим тези знаци, започнахме да се самооткриваме.
Моето поколение се зае да събира тези парченца от Бога, тези фрагменти от светлина, разпръснати из света. Под едно дърво намерих раковините на африкански оракул; на една маса духовете ми проговориха; в един сън видях ангели; в луната открих лицето на Майката; имах видения от миналото... Бог постепенно ми се разкри и присъствието Му се разгаря в мен като освежителен огън. Той е онези невидими пръсти, които докосват слабините ми, една вътрешна вибрация, която пулсира като дете, което ще родя. Създавам Бог и усещам как той расте в мен. Съзерцавам напуканите балкони, разрушените стени, подпрените с греди тавани и усещам как разлива своята сила върху града. Това обаче е полъх от светлини, който накрая винаги се изплъзва. Търся го, зова го, викам го от дъното на душата си, но Той се крие сред развалините, останали от моите предци. Утрото отново помръква. Няма изход от рая... Олофи80, Олофи, защо ме изостави?