Веднага разбра какво се случва. Правителството се опасяваше от избухването на по-сериозно недоволство и понеже знаеше, че социалното напрежение е стигнало до краен предел, отваряше предпазна клапа и пускаше желаещите да избягат, както се бе случило през 80-те години с преселението през „Мариел“82. Разбира се, най-непокорните рискуваха първи. Щом те напуснеха страната – достатъчни бяха няколко хиляди, – невидимата граница отново щеше да бъде затворена.
– Още имаме време – каза му Хилберто. – Това няма да продължи дълго.
– Кога започна?
– След бунта. В началото бяха един-два сала, сега има навалица всеки ден... или по-скоро всяка нощ. Но не е само тук. Казват, че през Хайманитас и Санта Фе бягат много повече. Ако не побързаме, ще имаме друг шанс чак след десет години. Не забравяй, че това е на цикли.
Рубен се вгледа в картината пред себе си, в тази призрачна сцена на град, който мъкнеше вързопи, деца и покъщнина, за да се впусне с грях в море, гъмжащо от акули. И внезапно осъзна, че кожите и боите, скрити в стаичката му, са се превърнали единствения смисъл на живота му.
– Май ще тръгна с теб – реши най-после той без капка съжаление. – Тази страна ми е дошла до гуша.
КЪДЕТО СТРАХОВЕТЕ СЕ СМЕСВАТ
Великолепен ден. Идеален, за да излезе на разходка и да забрави за работата, да върви боса под дърветата или да гази из потока, който прекосява парк „Алмендарес“ и се превръща в малък водопад близо до шосето, минаващо през парка; вода, която тече под мостчетата и плоските камъни и отнася хартиените лодки, които като малка пускаше в кристалночистия поток и гледаше как стигат до обграденото със зеленина корито на реката, някога наречена Чорера, преди това – Касагуас, а още по-рано – Касигуагуас. Този спомен от детството вече е твърде далечен, може би далечен като епохата, в която епископ Енрике де Алмендарис е извършвал умиванията си на мястото, наречено по-късно Баните на епископа, на брега на спокойния вир на реката; след време тя взела името му, а поетите я възвеличили още повече, като я нарекли Алмендарес.
Така или иначе всичко това принадлежи на отдавна отминали времена. Като детството й. Няма ги вече водопада и веселото поточе, няма ги рибите в малката лагуна, където водата се събираше, преди да се хвърли стремглаво в реката. Няма ги павилионите, в които продаваха балони, няма ги и малките центрофуги, където бялата захар се превръщаше в лепкав ядлив памук. По-голямата част от пейките са изпочупени, а романтичният миниголф с подвижните си препятствия, с миниатюрния си замък, с малките железни прегради и лилипутските хълмчета е в развалини.
Така или иначе това е любимият парк на Давид. Клаудия се усмихва при спомена за последния път, когато го заведе там. Разходката му из парка е ритуал, който винаги се повтаря – подскача по плочите, тича и се крие зад стволовете на дърветата, хваща се за столетните лиани и се люлее на тях като един мъничък Тарзан, макар че никога не е виждал филм за човека-маймуна. Инстинктът на детството никога не угасва.
Работният й ден приключи рано. Всъщност работата бе прекратена заради малък пожар. Нищо сериозно, но Държавна сигурност заподозря саботаж и отпрати служителите по домовете им, след като ги разпита. Клаудия сви рамене – реши да не обръща внимание на неудобствата. Обади се на Хулия от уличен телефон и заръча да приготви Давид. После разговаря с момчето, за да му каже, че ще мине да го вземе. Прибра се в стаичката си и облече една от любимите си рокли от пъстър муселин, която е плътно прилепнала на бюста, а надолу пада свободно и се дипли около краката й като завеса от мъниста.
Денят е прекрасен за разходка в парка. Духа възхитителен вятър – едновременно топъл и свеж, който отклонява вниманието й от възхитените погледи и от предупредителните сигнали, които се носят във въздуха. Тя не знае, но животът й е на прага на съдбоносни промени, като в онези телевизионни сериали, в които всички обстоятелства сякаш се съюзяват против героинята. С тази разлика, че тя не е действащо лице от телевизионен сериал и не е сигурно, че в края провидението ще се намеси под формата наDeus ex machinaи ще промени съдбата й.
Върви, погълната от спомена за нещо, което се е случило преди няколко дни – срещата с майка Инес. Смята, че това събитие е променило живота й, обаче се лъже. Това, което наистина ще го промени, предстои да се случи. Сега крачи по булеварда, наслаждавайки се на бриза, който гали бедрата и прониква през коприненото й бельо. Тропическият вятър е демон, който преследва жените в Карибите, а на нея това мълчаливо задиряне й харесва. Върви, полюшвайки ханша си, и примира от удоволствие, възбудена от дръзкия полъх на пасатите.