В момента не изпитва тревога. Може би ако предполагаше какво ще се случи, щеше да се върне обратно. Знае, че е близо до мястото и ускорява крачка, когато си спомня кой я чака. Приближава се – доверчива и ухаеща – към единственото място в града, което е трябвало да отбягва.
Вече вдишва мириса на морето, усеща соления вкус, който той оставя върху устните й. Полъх на вятъра, този палав воайор, повдига полата й, а тя я притиска с ръце. Точно тогава забелязва оживлението на ъгъла. Спомня си това, което е видяла преди няколко дни, но сега хората не викат, нито подскачат лудешки. В жестовете, във възгласите, в посоката, в която всички вървят, прозира конкретна цел. Край нея започват да преминават тълпи хора. На Клаудия й заприличват на плъховете от Хамелин83, които излизат, привлечени неустоимо от вълшебна мелодия.
– Побързай, Тато, че ще останем!
— Скъпа, отиди да вземеш децата!
— Чичо! Отворили са „Малекон“!
Това е метафора, разбира се. „Малекон“ никога не е бил затварян. Клаудия веднага разбира, че става дума за друго. Край нея хората влачат дъски, гуми, огромни парчета стиропор, всичко, което се държи над водата. Някой я побутва и извиква:
– Размърдай се, момиче, няма време.
Тя излиза от вцепенението си. Моментът е настъпил, но същата сила, която я тласка напред, същевременно я спира. Да тръгне по море с дете? А акулите? А бурите? Нима може да взима решение за живота, за бъдещето, за съдбата на друг?
Край нея минават цели семейства, които мъкнат животни, чудновати колички, бутилки с вода... Бягството е всеобщо,allegro vivace84, вакхическо. И отново сянката на Хамлет: „Какво да правя? Да рискувам да замина или да остана?“ Знае, че подобно нещо не се е случвало отдавна, откакто преди повече от десет години хората нахлуха в посолството на Перу. Ще се повтори ли отново някога? „Сега или никога“ – мисли си тя като в сценарий на лош филм.Aléa jacta est.85Изминава тичешком половината пресечка до дома си и се втурва по стълбите, за да вземе Давид. Сърцето й бие толкова учестено, сякаш безброй барабани пулсират в гърдите й, в стомаха й, в главата й. Да замине, да замине. Да избяга. Да напусне този затвор. Да забрави мъчителното безпокойство. Да може да крещи, да мълчи или да решава. Няма представа какво може да я очаква отвъд хоризонта, който никога не е прекосявала, но сега не е моментът да мисли за това. Сега най-важното е да замине.
Шумът, трескавото оживление, морето, осеяно с плаващи предмети, брегът, изпълнен с хора, които вървят към близките плажове с примитивните си съдове – нови завоеватели на други земи – е фантастичен мираж на дневна светлина. Не се виждат полицаи, нито агенти. Сигурно са се смесили с тълпата, предрешени като цивилни. Някое наблюдателно око би могло да ги разпознае, но сега никой няма време за това.
Мнозина нямат търпение и дори не търсят ниско и достъпно място на брега. С помощта на приятели или роднини спускат плавателните си съдове до острите скали покрай стената.
– Имаш ли свободни места?
– Трима сме.
– Аз съм сам, приятелю. Дай ми шанс.
– Братле, ще ти дам сто долара, ако качиш мен и жена ми.
Предложенията и молбите зареждат въздуха със странна енергия. На местата, където стената е по-близо до морето, се тълпят хора. Към едно от тях върви Клаудия, хванала Давид за ръка. Още не знае какво ще прави. Намира се на кръстопът. Слънцето се издига в небето и истерията се засилва. Близо до нея избухват свади, но тя не им обръща внимание. Очите й са вперени в хоризонта, отвъд който е обетованата земя. Някой влачи лодка, натоварена на шейна на колела, и за малко да я събори.
– Клаудия!
Сърцето й замира, когато вижда Рубен.
Хилберто се показва иззад лодката, която е тикал, и се взира в двамата, без да разбира какво става. Оглежда се, опитвайки се да отгатне коя от жените наоколо е любовницата му, приятелката му или...
– Как така Клаудия? – пита най-после той.
– Това е Клаудия, за която ти говорих... Клаудия, защо не дойдеш с нас? Сами сме с приятеля ми – свежда поглед и вижда Давид. После прошепва със задавен глас: – Омъжена ли си?
Това е истински кошмар. Тя не знае какво да каже, как да му обясни.
– Какво говориш? – Хилберто оставя лодката и се приближава до двамата. – Мавърке, кажи, че това, което си мисля, не е вярно.
Сега Рубен гледа двамата смаяно. Обляга се на лодката, зашеметен от това, което току-що е открил. За момент тримата заприличват на статуи сред царящата около тях суматоха. Никой не усеща блъсканицата, нито чува роптаещите гласове на хората, които искат да стигнат до брега. Клаудия забелязва как лицата на двамата мъже бавно почервеняват. Иска да избяга от тях, но е толкова ужасена, че не може да помръдне.