– Мислех, че е заради циганското в теб.
Тя го погледна въпросително и той добави:
– Никога ли не са ти казвали, че имаш очи на циганка?
– Не знам как изглеждат циганките. Не съм виждала нито една досега.
– Както и да е, аз ходя на кино. Човек може да научи много неща от филмите. Не си ли гледала „Любовна магия“ или „Таборът отива на небето“? Винаги съм си представял циганките с издължени и дръпнати очи, като на индийските статуи.
Сфинксът го погледна, без да спира да върви. Той не успя да разбере дали изражението й е подигравателно, или заинтригувано.
– С жена ми не се разбираме – излъга той.
– Женен ли си?
– Да, но едва ли ще продължи дълго.
Тя, изглежда, не се заинтересува нито от едното, нито от другото. Лицето й имаше онова изражение... същото, което Хилберто щеше да види много пъти по-късно; сякаш се намираше в друг свят, на хиляди километри от там.
– Искаш ли да се видим пак?
Тя сви рамене.
Работя при Тоньо, в месарницата, която е близо до бара. Никога не съм предполагал, че някога ще се снабдявам толкова лесно с месо...
Млъкна, когато усети гневния й поглед.
– Какво искаш да ми кажеш с това?
Хилберто вътрешно се прокле. Беше търсил отчаяно начин да събуди интереса й и не му хрумна нищо друго, освен да използва същото средство, което беше използвал с определен вид жени. Мавърката обаче беше различна. Хрумна му една спасителна идея.
– Щях да ти обясня какво правех преди това.
Изминаха няколко метра в мълчание.
– Бях икономист.
Тя проговори едва когато стигнаха до една сграда, чиито балкони бяха подпрени на дървени подпори, а стените й бяха просмукани от влага.
– Благодаря, че ме изпрати – каза тя и му протегна студената си ръка.
Той я задържа в своята, като се молеше да го осени поне малко вдъхновение. Беше очевидно, че изтърканата му стратегия няма да проработи. Пред тази жена клишетата не минаваха. Трябваше да потърси нещо в себе си, което да е наистина автентично, стига да му беше останало поне капка от онова, което беше преди години.
Видя я как се обърна и прекоси прага, чу стъпките й, които заглъхваха в тъмния коридор.
– Искаш ли да отидем на рокконцерт?
7.
Изпитвам хилядолетен глад, от онези, които разяждат жлъчката и душата. Това е неизлечимо заболяване, което съм имала още преди да се родя, защото майка ми също е страдала от него. Не мога да си представя какъв би бил животът без това настървение да поглъщам, да си присвоявам всяко парченце от света и да го превръщам в част от мен. Така започва нашето битие: „В началото беше Гладът и Неговият дух се понесе над опустошените поля и беше година трийсет и пета от пришествието Му“. Аз – канибал на този остров, който се самоизяжда. Аз – поглъщаща всичко, което може да се погълне в сънищата. Аз – човекоядка, мечтаеща за сладостта на мамеята8, която вече е растяла тук, когато Колумб е пристигнал. Аз – изпаднала в нирвана шаманка, която халюцинира, че потъва в меката сърцевина на ухаещия хляб, който е на изчезване... Злощастна преследвачка на митични храни, която за малко щеше да бъде изядена от собственото си дете, когато то риташе в утробата й. Злощастно дете, което също е наследило глада, завещан от майка му; същия глад, който тя от своя страна е получила от своята майка. Наследство, което се натрупва от поколение на поколение. Днес мога единствено да изживявам своя глад и глада на детето си и дори не мога да споделя тази нищета с човека, който ме научи да бъда по-малко бедна, защото никога повече не го видях. Не знам дали са го убили, или още е в затвора, или е заминал с някой сал, както много пъти ми каза, че ще направи. Може би накрая се е самоубил в някой тъмен ъгъл, далече от мен.
Не искам обаче да мисля за това, искам да мисля само за сина си. Би трябвало да постъпя като другите жени: да затворя очи и да излизам нощем, да се превърна в плячка и да бъда самата аз хищник... Сиси смята, че можем да бъдем идеален екип, най-търсените в целия град. Но аз не желая да се превърна в друга Сиси, която дори името си е била принудена да промени. Твърди, че това е защита, обикновена дегизировка сред другите от нейния занаят, маска – като онези, използвани от гейшите, мъдрите японски курви, които продават тялото си, след като се натъпчат с култура в продължение на години. Точно в това се бяхме превърнали кубинките – в гейшите на западното полукълбо. За какво ни послужиха трактатите за изкуство, обсъжданията на философските школи от епохата на Перикъл, книгите за хегелианските корени на марксизма, изследванията на неокласицизма, обиколките из Стара Хавана и изучаването на сградите, покрай които минаваме толкова пъти, без да осъзнаваме, че са най-красивите образци на карибския барок? За да завършим в леглото с някакъв тип в замяна на храна?