— Не звучи обещаващо — отвърна госпожица Дейвидсън. — Кажи ми, много ли е схванат? Да не почне да хленчи в ръцете ми и да ме уверява колко много приличам на покойната му съпруга? Някои от тях правят точно това.
— Всичко може да се очаква — каза несигурно Мери. — Никога не съм го виждала. Почакай за минутка да питам Питър. — Тя се върна при телефона. — Мойра? Питър каза, че може да те понатисне, ако си пийне повечко.
— Това е за предпочитане — рече госпожица Дейвидсън. — Добре, ще дойда в събота сутринта. Между другото, отказах джина.
— Отказала си джина?
— Изпортва вътрешностите. Продупчва червата и причинява язва. Всяка сутрин получавах пристъпи, така че го отказах. Сега съм на бренди. Шест бутилки ще ми стигнат за двата дни. Човек може да изпива по много бренди.
В събота сутринта Питър Холмс отиде с велосипеда си на гарата във Фолмаут. Там се срещна с Мойра. Тя беше тъничко момиче, с права руса коса и бяло лице, дъщеря на скотовъдец, собственик на фермата Харкъуей, близо до Бъруик. Тя пристигна на гарата в много елегантна двуколка, изровена на някой битпазар и възстановена преди година на значителна цена, теглена от красива, буйна, сива кобила. Носеше памучни панталони във възможно най-яркочервено и блуза в същия цвят, ноктите и устните й бяха също тъй червени. Тя махна на Питър, който отиде да задържи коня, слезе от колата и върза хлабаво поводите за парапета, зад който преди пътниците заставаха на опашка за автобуса.
— Добро утро, Питър. Няма ли го още приятелчето?
— Пристига с тоя влак. В колко часа тръгна от къщи?
Тя живееше на двадесет мили от Фолмаут.
— В осем часа. Отвратително.
— Закусвала ли си?
Мойра кимна.
— Бренди. Имам намерение да изпия още едно, преди да се кача пак на тая бричка.
Питър се обезпокои.
— Нищо ли не си яла?
— Какво да ям? Пушена сланина с яйца и прочее? Мило дете, снощи у Саймови имаше събиране. Ако бях яла, щях да изповърна всичко.
Запътиха се да посрещнат влака.
— В колко часа си легна?
— Към два и половина.
— Не зная как издържаш. Аз не бих могъл.
— Справям се. Ще карам така, докато мога, а и не остава чак толкова много. Искам да кажа, защо да си губя времето в спане? — Тя се засмя малко пискливо. — Просто няма смисъл.
Питър не отвърна, защото тя беше права, само че това не беше неговият начин. Постояха, почакаха, докато влакът навлезе в гарата, и посрещнаха на перона капитан Тауърс. Той се появи в цивилни дрехи, в сиво сако и сиво-бежови памучни панталони с леко американска кройка, с които се открояваше като чужденец в тълпата.
Питър Холмс ги запозна. Щом минаха от перона надолу по рампата, американецът каза:
— От години не съм карал велосипед. Сигурно ще падна.
— Намерили сме нещо по-добро — отвърна Питър. — Мойра е тук с бричката си.
Другият сбърчи вежди.
— Не разбрах.
— Спортна кола — каза момичето. — „Ягуар, ХК-140“. „Тъндърбърд“. Нов модел, само една конска сила, но развива цели осем мили в час по равното. Господи, как ми се пие!
Те отидоха до бричката със сивия кон; тя се запъти да отвърже поводите. Американецът отстъпи назад, за да я разгледа — блестяща на слънцето, елегантна.
— Виж ти! — възкликна той. — Та това е кабриолет!
Мойра отстъпи назад и се засмя.
— Кабриолет! Това е точната дума. Кабриолет, нали? У дома в гаража седи един „Форд“, капитан Тауърс, но не го докарах. Кабриолет, точно така. Хайде, качвайте се, сега ще натисна газта и ще ви покажа как върви.
— Аз съм с колелото, сър — каза Питър. — Ще тръгна с него и ще ви посрещна у дома.
Командир Тауърс се качи на кабриолета, момичето седна до него, взе камшика, подкара коня и потеглиха в тръс по пътя зад велосипеда.
— Ще ми се да направя нещо, преди да напуснем града — каза Мойра на спътника си. — Искам да си пийна. Питър е много мил. Мери също, но те не пият достатъчно. Мери казва, че това причинявало колики на бебето. Надявам се, че нямате нищо против. Ако предпочитате, можете да пийнете кола или нещо подобно.
Капитан Тауърс се чувстваше малко замаян, но освежен. Отдавна не му се беше случвало да бъде в компанията на такава млада жена.