В спалнята завари майка си да лежи по гръб, със затворени очи в оправеното, много чисто легло. Приближи се и докосна ръката й, но тя беше мъртва. На масичката имаше чаша вода, бележка, написана с молив, и една от малките червени опаковки — отворена, с празно флаконче. Той не знаеше, че тя има от тях.
Взе бележката. В нея пишеше:
„Мили синко,
Глупаво е да ограбвам последните дни от живота ти, като продължавам моя, който вече и без това ми е в тежест. Не се безпокой за никакво погребение. Само затвори вратата и ме остави в моето легло, в моята стая, с моите вещи наоколо. Така ще съм много добре.
Постъпи, както смяташ за най-добре с мъничкия Минг. Съжалявам, толкова съжалявам за него, но нищо не мога да направя.
Много съм щастлива, че ти спечели твоето състезание.
С най-свидна обич,
Няколко сълзи потекоха по бузите му, но само няколко. Мама винаги е била права, цял живот, и сега отново беше права. Излезе от стаята и отиде долу в гостната дълбоко замислен. Той самият още не се чувстваше болен, но вече беше въпрос на часове. Кучето го последва; той седна и го взе в скута си, като галеше лъскавите му като коприна уши.
След малко стана, остави кученцето в градината и прескочи до аптеката на ъгъла. Колкото и изненадващо да беше, там все още работеше едно момиче. Подаде му една от червените опаковки.
— Всички ги търсят — каза тя усмихнато. — Голяма търговия развъртяхме.
Той също й се усмихна.
— Бих искал с шоколадова обвивка.
— И аз — каза тя. — Но не вярвам да произвеждат такива. Ще взема моето с плодов шейк.
Той отново се усмихна и я остави на щанда. Върна се у дома, пусна китайския мопс вкъщи и започна да му приготвя яденето в кухнята. Отвори една от консервите със заешко, затопли го малко във фурната и го смеси с четири капсули нембутал. После го остави пред кученцето, което се нахвърли лакомо, а той намести удобно кошницата му до печката.
Отиде до телефона в антрето и позвъни в клуба, за да си запази стая за една седмица. После започна да опакова куфара си.
След половин час слезе в кухнята. Китайският мопс лежеше много сънливо в кошницата си. Ученият прочете внимателно упътванията върху опаковката и му постави инжекцията; кученцето едва усети боцването.
Когато се увери, че е мъртво, той го отнесе в кошницата и го постави на пода до леглото на майка си.
После напусна къщата.
Часовете във вторник през нощта бяха тревожни за Холмсови. Бебето започна да плаче към два сутринта и продължи почти непрекъснато до зори. Младите родители не можаха да спят. Към седем часа то повърна.
Навън валеше и беше студено. Те се спогледаха в сивата светлина, уморени и самите те неразположени.
— Питър, нали не мислиш, че е онази болест? — каза Мери.
— Не зная — отвърна той. — Може би е това. Като че ли всички се разболяват.
Тя прекара уморено ръка по челото си.
— Надявах се, че няма да стигне до нас тук, извън града.
Той не знаеше какво да й каже, за да я успокои.
— Да сложа ли чайника, ще изпиеш ли чаша чай?
Мери прекоси отново стаята до детското креватче и погледна бебето; засега то беше спокойно. Питър отново попита:
— Какво ще кажеш за чаша чай?
Това ще го ободри, помисли тя, почти цяла нощ не е спал. Усмихна се насила.
— Чудесно.
Той отиде в кухнята, за да сложи чайника. Мери се чувстваше ужасно и в този момент започна да й се повдига. Нали бе изкарала на крак цялата нощ, а и тревогите около Дженифър… Питър беше зает в кухнята — можеше да се промъкне тихо в тоалетната, без да я усети. Тя често повръщаше, но този път той можеше да си помисли, че е от нещо друго и да се разтревожи.
Въздухът в кухнята беше застоял или може би така му се струваше. Питър Холмс напълни чайника от крана и постави шнура, включи щепсела и видя с известно облекчение, че индикаторната лампичка светна — значи, имаше ток. В някой от следващите дни и той щеше да спре и тогава наистина щяха да започнат неприятностите.
В кухнята беше непоносимо задушно; Питър разтвори прозорците. Стана му горещо, после изведнъж пак студено и тогава усети, че ще повърне. Отиде тихо до тоалетната, но вратата бе заключена — сигурно Мери беше вътре. Нямаше смисъл да я тревожи. Той излезе през задната врата в дъжда и повърна в един закътан ъгъл зад гаража.
Остана там известно време. Когато се върна, беше пребледнял и разтреперан, но се чувстваше по-нормално. Чайникът вреше и той направи чая, постави две чаши на един поднос и го отнесе в тяхната спалня. Мери беше там, надвесена над детското креватче.