— Донесох чая — каза той.
Тя не се обърна, страхувайки се, че лицето и може да я издаде. Само отговори:
— О, благодаря ти. Налей го, аз ще дойда след минутка. — Струваше й се, че дори не би могла да докосне чашата чай, но знаеше, че ще трябва, заради него.
Питър напълни двете чаши и седна на ръба на леглото, като отпиваше от своя чай; горещата течност сякаш успокои стомаха му. След малко повика жена си.
— Хайде, изпий си чая, мила. Изстива вече.
Мери се приближи малко неохотно — може би щеше да успее. Хвърли бърз поглед към него: пижамата му беше подгизнала от дъжда. Тя възкликна:
— Питър, целият си мокър! Навън ли си бил?
Той погледна към ръкавите си — беше забравил.
— Трябваше да изляза.
— За какво?
Не можеше да продължава да се преструва.
— Просто повърнах — каза той. — Предполагам, че няма нищо страшно.
— Ах, Питър! И аз също.
Те се втренчиха един в друг мълчаливо. После тя произнесе мрачно:
— Сигурно е от месния пай, който ядохме на вечеря. Не забеляза ли нещо в него?
Той поклати глава.
— На мене ми се стори много вкусен. Освен това Дженифър не е яла никакъв пай.
— Питър, мислиш ли, че е от онова.
Той хвана ръката й.
— Вече се случва с всички. Ние не сме имунизирани.
— Не — каза Мери замислено. — Не. Предполагам, че не сме. — Тя вдигна очи към неговите. — Това е краят, нали? Искам да кажа, че просто ще става все по-зле, докато умрем?
— Доколкото знам, така е — каза той. Усмихна й се. — Никога преди не ми се е случвало, но казват, че точно така протича.
Тя го остави и отиде във всекидневната; Питър се поколеба за миг и я последва. Завари я пред френския прозорец да гледа градината отвън, градината, която обичаше толкова много — сега посивяла, неприветлива и брулена от вятъра.
— Така съжалявам, че не си купихме градинска пейка — каза тя без никаква връзка. — Би стояла прекрасно ей там, точно до онази стена.
— Ще опитам да намеря днес.
Тя се обърна към него.
— Не можеш, нали си болен.
— Ще видя как ще се почувствам по-късно. По-добре е да върша нещо, отколкото да стоя без работа и да си мисля колко зле се чувстваш ти.
Мери се усмихна.
— Струва ми се, че сега съм по-добре. Ще закусиш ли нещо?
— Ами не знам. Май не съм чак толкова добре. Какво си приготвила?
— Имаме литър и половина мляко. Ще можем ли да купим още?
— Мисля, че да. Ще отида да го взема с колата.
— Да направя ли царевична каша? На пакета пише, че брашното съдържа гликоза. Полезна е за болни, нали?
Питър кимна.
— Иска ми се да си взема душ — каза той. — Може да се почувствам по-добре.
Така и направи, а когато излезе и отиде в спалнята, тя вече беше в кухнята и приготвяше закуската. За негова изненада той я чу да пее, да си тананика някаква весела песничка, в която се питаше кой е излъскал слънцето. Питър влезе в кухнята.
— Много си весела — подхвърли той.
Мери се приближи до него.
— Така ми олекна — каза тя и тогава той забеляза, че е плакала, докато е пяла. Избърса сълзите й и я прегърна в недоумение.
— Ужасно се тревожех — изхлипа тя. — Но сега всичко ще бъде наред.
Нямаше какво да е наред от сега нататък, помисли си той, но не го изрече, а попита нежно:
— Какво те тревожеше?
— Хората се разболяват по различно време — отвърна тя. — Поне така казват. Някои може да се разболеят с две седмици по-късно от други. Можеше да се случи първо аз да се разболея и да ви оставя, или пък Дженифър, или пък ти и да ни оставиш сами. Какъв кошмар беше…
Мери вдигна очи към неговите и се усмихна през сълзи.
— Но сега ние всички се разболяхме заедно, в един и същ ден. Не сме ли късметлии?
В петък Питър Холмс потегли към Мелбърн с малката си кола, уж за да купи градинска пейка. Караше бързо, защото не би могъл да отсъства прекалено дълго от къщи. Искаше да намери Джон Осбърн и при това без отлагане: първо опита в гаража на малката уличка, но той беше заключен, после провери в службата му, в Организацията на Британската общност за научно-технически изследвания. Накрая го откри в неговата стая в клуба „Пастъръл“; той изглеждаше слаб и болен.