Джон Осбърн напусна клуба и тръгна по улицата като насън. „Ферарито“ се нуждаеше спешно от неговите грижи и той трябваше да отиде там. След това можеше да си почине. Мина покрай отворената врата на една аптека, поколеба се за миг и после влезе. Магазинът беше изоставен и пуст. В средата на пода лежеше отворен кашон, пълен с малките червени опаковки, на щанда, между сиропите за кашлица и червилата, имаше купчина от същите. Взе една, сложи я в джоба и продължи пътя си.
Бутна вратите на гаража в малката уличка и видя пред себе си „Ферарито“ точно както беше го оставил, готово за тръгване. Беше преминало състезанието за Голямата награда без ни една драскотина, сякаш излязло от кутийка. За него тази кола беше най-скъпото нещо, особено след ралито. Сега се чувстваше прекалено зле, за да я кара, може би никога повече нямаше да я кара, но знаеше, че колкото и зле да беше, винаги щеше да намери сили, за да я докосне, за да я разглежда и да работи по нея. Той закачи сакото си на един гвоздей и започна.
Най-напред трябваше да я вдигне на крик, да нареди тухли под шенкелите, така че гумите да не докосват пода. Усилието от нагласяването на тежкия крик, работата с него и пренасянето на тухлите предизвикаха нов спазъм. Гаражът беше без тоалетна, но зад него имаше мръсен двор, осеян с почернели, омаслени остатъци от стари и забравени автомобили. Той се уедини там и скоро след това отново се залови за работа, по-немощен от всякога, но още по-решен да свърши всичко в този ден.
Приключи с повдигането на колелата преди следващия пристъп. Отвори едно кранче, за да изтече водата от охладителната система, а после му се наложи отново да отиде в задния двор. Нямаше значение — сега работата беше по-лека. Откачи клемите от акумулатора и смаза изводите. Извади последователно всяка една от шестте свещи, наля масло в цилиндрите и наново завинти плътно свещите.
После се облегна на колата, за да си почине — сега вече тя беше добре. Разтърси го нов пристъп и трябваше пак да излезе на двора. Когато се върна, вечерта се спускаше и светлината избледняваше. Нямаше какво повече да се направи за колата, която обичаше толкова силно, но той продължи да стои до нея: не му се щеше да я остави, а и се страхуваше, че нов пристъп може да го застигне, преди да се е върнал в клуба.
За последен път искаше да седне на шофьорската седалка и да докосне лостовете за управление. Шлемът и очилата бяха на седалката. Той постави шлема, намести го плътно на главата си, а очилата сложи около врата си, под брадичката. После се вмъкна в седалката и се настани зад кормилото.
Тук беше удобно, много по-удобно, отколкото в клуба. Кормилото под ръцете му го успокояваше, трите малки циферблата около огромния оборотен брояч му бяха близки приятели. Тази кола му беше донесла победата — върхът на неговия живот. Защо да се мъчи по-нататък.
Той измъкна червената опаковка, извади таблетките от флакона и хвърли опаковката на пода до него. Нямаше смисъл да продължава, искаше да свърши точно по този начин.
Пъхна таблетките в устата си и ги погълна с усилие.
Питър Холмс напусна клуба и подкара колата надолу към магазина за железарски стоки на Елизабет стрийт, откъдето беше купил моторната косачка. Вътре не се виждаше никой от персонала или пък други някакви хора, но една от вратите беше разбита, така че всеки, който желаеше нещо, трябваше просто да влезе и да си го вземе. Вътре беше сумрачно, тъй като електричеството беше изключено от мрежата. Щандът за градинарски принадлежности се намираше на втория етаж. Той се изкачи по стълбите и откри градинските пейки, които беше запомнил. Избра една сравнително лека с пъстроцветна подложка за сядане, която, помисли той, щеше да се хареса на Мери и с която можеше да предпази покрива на колата от одрасквания. С огромни усилия извлече пейката надолу по стълбите чак до тротоара и се върна за подложката и за някакво въже. На един щанд намери въже за простиране на пране. Вдигна пейката върху покрива на „Морис Майнър“ и я закрепи неподвижно с помощта на въжето. После потегли за вкъщи.
Все още усещаше вълчи глад и се чувстваше много добре. Не беше казал нищо на Мери за настъпилото подобрение и нямаше намерение да й казва — това само щеше да я разстрои, след като се беше поуспокоила, че ще си отидат всички заедно. По пътя за вкъщи се отби в същото кафене, където беше закусил, и което се държеше от една леко пияна двойка, радваща се, изглежда, на забележително здраве. За обяд му сервираха печено говеждо и той изяде две цели порции, след което си поръча и едно доста голямо парче руло със сладко. После му дойде наум да ги помоли да му приготвят един по-голям пакет със сандвичи от говеждо месо; щеше да ги остави в багажника на колата, където Мери нямаше да ги види, така че през нощта щеше да излезе и да си направи малка, тиха вечеря без нейно знание.