Премина през пустия град, излезе от него и подкара по мрачния индустриален път към Уилямстаун. Пристигна на доковете към седем и четвърт; при отворения вход нямаше охрана и тя продължи право към кея, до който бе закотвен самолетоносачът. На трапа нямаше караул, нито дежурен офицер, който да я спре. Тя се качи на кораба, опитвайки се да си припомни как беше излязла, когато Дуайт я разведе из подводницата и малко след това попадна на един американски офицер, който я упъти към трапа за подводницата.
Тя спря един моряк, който отиваше в „Скорпиън“.
— Ако видите капитан Тауърс, бихте ли го помолили да се качи за малко горе?
— Разбира се, госпожо. Веднага ще му кажа.
Малко след това Дуайт се появи и се изкачи по трапа. Той изглеждаше много зле, като всички. Хвана ръцете й, без да обръща внимание на околните.
— Много хубаво направи, че дойде да се сбогуваме. Как сте вкъщи?
— Много зле. Татко и мама скоро ще свършат, а струва ми се, че и аз също. Днес е краят за всички ни. — Тя се поколеба и после каза: — Дуайт, искам да те питам нещо.
— Какво, мила?
— Може ли да дойда с теб, в подводницата? — Тя замълча, а после добави: — Няма за какво да се връщам у дома. Татко каза, че мога просто да паркирам колата някъде на улицата и да я оставя. На него повече няма да му трябва. Може ли да дойда с теб?
Дуайт мълча толкова дълго, че Мойра беше сигурна в отказа.
— Тази сутрин за това ме помолиха още четирима души. Отказах на всички, защото Чичо Сам няма да одобри такова нещо. Командвал съм подводницата според устава и ще я командвам така до края. Не мога да те взема, мила. Ще трябва да тръгнем поотделно.
— Няма нищо — каза тя унило. Погледна нагоре към него. — Взе ли подаръците със себе си?
— Разбира се. Имам ги благодарение на теб.
— Разкажи на Шеърън за мен. Няма какво да крием.
Той докосна ръката й.
— Ти си облякла същите дрехи, които носеше, когато се срещнахме за първи път.
Мойра се усмихна леко.
— Занимавай го непрекъснато, не му оставяй време за размишления, защото може да се разреве. Добре ли се справих, Дуайт?
— Наистина много добре. — Той я прегърна и целуна и за миг тя се притисна до него.
После се отдръпна.
— Нека не се измъчваме повече — рече Мойра. — Казахме си всичко, което имахме за казване. Кога тръгвате?
— Много скоро — каза той. — Потегляме след пет минути.
— Кога ще я потопите? — попита тя.
Дуайт помисли малко.
— Тридесет мили надолу по залива и после още дванадесет мили извън него. Четиридесет и две мили. Няма да губя никакво време. Около два часа и десет минути, след като потеглим от тук.
Мойра бавно кимна.
— Ще мисля за теб. — А после добави. — Сега върви, Дуайт. Може би един ден ще се видим в Кънектикът.
Той я притегли към себе си, за да я целуне отново, но тя се отдръпна.
— Не, върви. — А наум изрече: „Или ще се разрева аз.“
Той кимна бавно и каза:
— Благодаря за всичко! — А после се обърна и слезе по трапа в подводницата.
Сега заедно с нея на самолетоносача стояха още две-три жени. Изглежда, нямаше кой да вдигне трапа. Тя гледаше как Дуайт се появи на мостика и пое управлението на подводницата, гледаше как отдават трапа, как прибират допълнителните въжета. Гледаше как откачат кърмовото швартово въже и шпринга, гледаше как Дуайт каза нещо по говорната тръба, гледаше как водата под кърмата се завърта заедно с бавно задвижващите се витла, как кърмата се отдалечава от кораба-майка. От сивото небе започна да ръми. Носовото швартово въже и шпринга бяха също отвързани, няколко мъже ги навиха на палубата и затръшнаха с трясък стоманения люк на надстройката, а подводницата тръгна бавно назад, отдалечавайки се от самолетоносача, като описваше огромна дъга. После всички изчезнаха вътре и единствено Дуайт с още един човек останаха на мостика. Той вдигна ръка за поздрав към нея и тя вдигна своята към него, очите й се замъглиха от сълзи, ниският корпус на подводницата направи завой покрай нос Гелибранд и изчезна в дрезгавата светлина.
Заедно с другите жени Мойра се отдръпна от стоманения люк.
— Няма за какво повече да се живее — рече тя.
Една от жените отвърна:
— И няма да ти се наложи, пиленце.
Мойра се усмихна леко и погледна часовника си. Показваше осем и три минути. В десет и десет Дуайт щеше да е вече на път към къщи, към онова кътче в Кънектикът, което толкова силно обичаше. В нейния дом никой не я очакваше. Ако сега се върнеше в Харкъуей, щеше да завари само добитъка и тъжните си спомени. Военната дисциплина й беше попречила да замине с Дуайт. Тя го разбираше. Но въпреки това, когато той си тръгнеше към къщи, тя би могла да бъде много близо до него, само на около дванадесет мили. Ако в оня миг се озове край него, с весела усмивка на лицето, може би той ще я отведе със себе си и тя ще може да види как Хелън подскача на погото.