Забърза през сумрачните кънтящи кухини на мъртвия самолетоносач, добра се до трапа и слезе на кея, при колата си. В резервоара имаше много бензин. Предишния ден го беше напълнила чак догоре от бидоните, скрити зад сеното. Влезе в колата и отвори чантата си — червената картонена кутийка беше все още там. Тя отпуши бутилката с брендито и отпи една голяма глътка чист алкохол — брендито очевидно бе първокласно, защото не я бе присвивал стомахът, откакто излезе от къщи. После запали колата, зави на кея, излезе от доковете и продължи през улици и предградия, докато стигне до магистралата за Джийлонг.
Озовала се веднъж на нея, тя натисна педала и се понесе по пустото шосе със седемдесет мили в час в посока към Джийлонг: едно гологлаво, пребледняло момиче в ярък, пурпурен костюм, леко замаяно от алкохола, надуло с пълна скорост голямата кола. Отмина Лейвъртън с неговото огромно летище, Уърибий с експерименталното му стопанство и продължи да се носи на юг по пустия път. Някъде преди Корио внезапно я разтърси спазъм, трябваше да спре и да се уедини в храстите; след четвърт час излезе оттам бяла като платно и изпи една голяма глътка бренди.
После продължи все със същата скорост. Отмина класическата гимназия отляво, стигна до мръсния промишлен град Кориоу и продължи към Джийлонг, над който се извисяваше катедралата. От величествената й кула биеха камбани за някаква служба. Тя намали скоростта, докато премине през града, но не видя нищо друго, освен изоставени коли от двете страни на пътя. Срещна само трима души — и тримата мъже.
Излезе от Джийлонг по шосето към Баруон Хедс и морето. Докато преминаваше край наводнените общински земи, тя почувства, че силите я напускат, но сега вече не оставаше много. След четвърт час излезе на широко авеню — главната улица в градчето. В края й зави наляво, встрани от игрището за голф и малката къща, където беше прекарала толкова много щастливи часове от детството; сигурна бе, че няма никога повече да я види. При моста зави надясно, беше към десет без двадесет, и премина през празния къмпинг нагоре към носа. Морето лежеше пред нея, сиво и бурно, с огромни дълги вълни, носещи се от юг към скалистия бряг.
Океанът беше пуст и сив под облачното небе, но далеч на изток имаше пролука в облаците и един сноп светлина пронизваше водите. Тя паркира напречно на шосето, така че да вижда добре морето, излезе от колата, изпи още една глътка от бутилката и потърси с поглед подводницата към хоризонта. Тогава, само на шест мили от брега, някъде към фара на нос Лонсдейл и входа на залива Порт Филип, тя съзря ниските сиви очертания на „Скорпиън“, отдалечаващ се на юг от Хедс.
Не виждаше подробности, но знаеше, че Дуайт е там, на мостика и води подводницата в последния й курс. Знаеше, че той не може да я види, а и не можеше да знае, че тя го наблюдава, но му помаха. После се върна в колата, защото вятърът от южните полярни области беше пронизващ и леден, а тя се чувстваше много зле; можеше да го вижда и оттам, на завет в автомобила.
Не след дълго изгуби от погледа си подводницата, която потъна в мъглата. Погледна малкия си ръчен часовник — десет и една минута. В тези последни мигове в нея се възвърна детската й религиозност — човек е длъжен да направи нещо преди това, помисли си тя. Шепнешком и малко замаяно от алкохола промълви молитвата си.
Тогава извади от чантата червената картонена кутийка, отвори флакончето и подържа таблетките в ръката си. Нов спазъм я разтърси, но тя се усмихна леко. „Този път те надхитрих.“
Извади корковата тапа от бутилката. Беше десет и десет. „Дуайт, ако вече си поел своя път, почакай ме“ — изрече умоляващо Мойра.
После пъхна таблетките в устата си и ги погълна с малко бренди, седнала зад кормилото на голямата си кола.