Той взе трамвая обратно до Адмиралтейството, като носеше завързаните с връв колела. В кабинета на първия заместник на командващия военноморските сили той се представи на секретаря, лейтенант от финансовите служби, който му беше познат.
— Добро утро, сър — каза младежът. — Вашето назначение е върху бюрото на адмирала. Той желае лично да се срещне с вас. Ще доложа, че сте тук.
Капитан-лейтенантът вдигна вежди. Изглеждаше необичайно, но при този съкратен състав всичко можеше да бъде малко необичайно. Той остави гумите до бюрото на секретаря, огледа униформата си с известна загриженост, махна конче от ревера на сакото си и пъхна фуражката под мишница.
— Адмиралът ще ви приеме веднага, сър.
Той влезе в кабинета и застана мирно. Адмиралът, седнал зад бюрото си, кимна:
— Добро утро, капитане. Свободно. Седнете.
Питър седна на стола до бюрото. Адмиралът се наведе и му предложи цигара от своята кутия, а после я запали със запалката си.
— Били сте без работа известно време.
— Да, сър.
Адмиралът също запали цигара.
— Добре, имам за вас работа по море. Страхувам се, че не мога да ви възложа командване и дори не мога да ви дам един от нашите собствени кораби. Назначавам ви като офицер за свръзка към американската подводница „Скорпиън“.
Той погледна младия човек.
— Разбрах, че познавате командир Тауърс.
— Да, сър.
През последните няколко месеца бе срещал на два-три пъти командира на „Скорпиън“ — един тих, любезен, тридесет и пет годишен мъж, с лек акцент на жител от Нова Англия. Беше чел доклада на американеца за бойните действия на поверения му плавателен съд. Когато войната започнала, Тауърс се намирал в открито море на своята атомна подводница, някъде между Киска и Мидуей, и след като при съответния сигнал отворил плика със секретните заповеди, потопил подводницата и с максимална скорост поел курс към Манила. На четвъртия ден, някъде на север от Иводжима, изплувал на перископна дълбочина, за да огледа пустото море според регламента за наблюдение през всеки час на деня, и открил, че видимостта е изключително ниска, очевидно поради някакъв прах; в същото време дозиметърът върху перископа показвал високо ниво на радиоактивност. Опитал се да докладва по радиото в Пърл Харбър, но не получил отговор. Продължил нататък: с приближаването към Филипините радиоактивността се повишавала. През следващата нощ се свързал с Дъч Харбър и изпратил кодиран сигнал до своя адмирал, но му било предадено, че връзките са нередовни, и отговор не се получил. Следващата вечер не успял да се свърже с Дъч Харбър. В съответствие със задачата си поел курс покрай северния бряг на Лусон. В протока Балинтанг установил прах и радиоактивност много над смъртоносното ниво, при западен вятър със сила четири-пет бала. На седмия ден от началото на войната се намирал в залива Манила, като наблюдавал града през перископа, все още без да е получил никакви заповеди. Тук атмосферната радиоактивност била много по-ниска, макар и над опасното ниво; той не посмял да излезе на повърхността или да се качи на мостика. Видимостта била нормална, през перископа забелязал облак дим, който се разстилал над града, и стигнал до извода, че през последните дни е имало поне една ядрена експлозия. На пет мили навътре в сушата не се забелязвало никакво движение. Отправил се към брега, но подводницата неочаквано заседнала на перископна дълбочина — тогава се намирали в главния канал и картата показвала дванадесет клафтера дълбочина — това потвърдило първоначалното му заключение. Изхвърлил баласта и се измъкнал без трудности, направил завой и отново излязъл в открито море.
През тази нощ пак не успял да засече американска станция или кораб, които да могат да предадат неговите сигнали. При продухването на баласта много от сгъстения въздух бил изразходван, но той не посмял да зареди със заразен въздух. До този момент били изкарали осем дни под водата, екипажът бил още в сравнително добра форма, въпреки че започнали да се явяват различни неврози, резултат от тревогите за техните семейства. Установил радиовръзка с австралийската станция в Порт Морсби, Нова Гвинея: условията там се оказали нормални, но те не били в състояние да препратят неговите сигнали.
Решил, че е най-добре да тръгне на юг. Върнал се назад покрай северното крайбрежие на Лусон и поел курс към остров Яп — телеграфна станция, контролирана от Съединените щати. Три дни по-късно пристигнал. Там радиоактивното ниво било ниско и практически безопасно; изплувал при умерено вълнение, вентилирал подводницата, заредил цистерните и позволил на екипажа да излезе на мостика по групи. Когато застанал на рейда, с облекчение открил наблизо американски кръстосвач. Кръстосвачът му посочил място за закотвяне и изпратил лодка; той пуснал котва, позволил на целия екипаж да излезе на палубата и отплавал с лодката, за да се постави под командването на командира на кръстосвача, някой си капитан Шоу. Тук за първи път научил за войната. Разбрал, че били използвани кобалтови бомби; новините идвали от Австралия, препредавани през Кения. Кръстосвачът изчаквал в Яп среща с флотски танкер, бил там цяла седмица, а от пет дни нямал връзка със Съединените щати. Капитанът имал в резервоарите достатъчно гориво, за да стигне на крейсърска скорост Брисбейн, но не и по-далече.