Мери щеше много да се ядоса, ако откаже тази служба и пожертва кариерата си. Тя беше дъщеря на морски офицер, родена и отгледана в Саутси, Южна Англия. За пръв път я беше срещнал на танцова забава на „Индифатигъбъл“ по време на морския си стаж във флотата на Великобритания. Тя би настояла той да приеме назначението…
Холмс вдигна глава.
— Първите два курса мога да приема, сър — каза той. — Ще разрешите ли след това още веднъж да преценя положението? Искам да кажа, че не е толкова лесно да се правят планове занапред, както вървят нещата.
Адмиралът помисли малко. При дадените обстоятелства тази молба беше логична — особено за наскоро женен човек с малко дете. Положението се беше променило; въпреки че възможностите за работа бяха намалели, едва ли би могъл да очаква, че този офицер ще приеме охотно да плава извън австралийски води през последните няколко месеца от живота си. Той кимна:
— Съгласен съм, Холмс. Ще ви назнача за пет месеца, до тридесет и първи май. След връщането си от втория курс ми докладвайте.
— Добре, сър.
— Ще се явите на „Скорпиън“ във вторник, 1 януари. Ако изчакате четвърт час навън, ще получите писмото до капитана. Подводницата се намира в Уилямстаун в съседство със „Сидни“ — нейния кораб-майка.
— Зная, сър.
Адмиралът се изправи.
— Добре, капитане. — Той подаде ръка. — Късмет в новата служба.
Питър Холмс я стисна.
— Благодаря, че се спряхте на мене, сър. — Той поспря, преди да напусне стаята. — Знаете ли дали капитан Тауърс е днес на борда? И без това съм тук, бих могъл да се отбия и да се разбера с него, а и да разгледам подводницата. Предпочитам да направя това преди да встъпя в длъжност.
— Доколкото знам, на борда е — каза адмиралът. — Можете да телефонирате до „Сидни“ — помолете секретаря ми. — Той погледна часовника си. — В единадесет и тридесет тръгва транспортната кола от главния вход. Ще можете да я хванете.
Двадесет минути по-късно Питър Холмс седеше до шофьора на електрокара, който извършваше сега превозите до Уилямстаун. Те се движеха бързо по пустите улици. Преди електрокарът бе разнасял стоки от един огромен магазин в Мелбърн; той бе реквизиран след края на войната и пребоядисан в морско сиво. Движеше се с постоянна скорост от двадесет мили в час, необезпокояван от друго движение по пътищата. В доковете пристигнаха по обяд. Питър Холмс слезе до стоянката на „Сидни“ — австралийски самолетоносач, прикован сега неподвижно към кея. Той се качи на кораба и влезе в каюткомпанията.
В огромната каюткомпания имаше само около дузина офицери, половината от които бяха в работните габардинени комбинезони на американската флота. Сред тях беше командирът на „Скорпиън“. Той пристъпи усмихнат към Питър.
— О, капитане, радвам се, че дойдохте.
— Надявах се, че няма да имате нищо против, сър — каза Питър Холмс. — Аз трябва да встъпя в длъжност от вторник. Но тъй като бях в Адмиралтейството, реших, че ще ми разрешите да обядвам с вас и ако е възможно, да разгледам подводницата.
— Разбира се — каза капитанът. — Зарадвах се, когато адмирал Гримуейд ми съобщи, че изпраща вас. Запознайте се с някои от моите офицери. — Той се обърна към другите: — Това е господин Фарел, моят старши помощник, господин Ландгрен, корабният ни инженер. — Той се усмихна. — Нашите двигатели изискват изключително квалифициран инженерен състав. Това са господин Бенсън, господин О’Доърти и господин Хирш.
Младите мъже кимаха малко неловко. Капитанът се обърна към Питър:
— Искате ли нещо за пиене преди обяда?
— Ами да, благодаря — отвърна австралиецът. — За мен — джин с битер. — Командирът натисна звънеца. — Колко офицери имате на „Скорпиън“, сър?
— Всичко единадесет. Подводницата е доста голяма, разбира се, имаме и четирима корабни инженери.
— Трябва ви голяма каюткомпания.
— Когато седнем всички заедно, става малко тясно, но това не се случва много често в подводница. За вас обаче сме приготвили койка, капитане.