— Вашият капитан Никсън от Оперативния отдел ме попита колко време ще отнеме това — отбеляза капитанът. — Не съм получил още заповед.
— Тази сутрин адмиралът каза, че ще последва и един по-дълъг курс, който ще трае около два месеца.
Чашката на командира Тауърс застина във въздуха.
— Това е ново за мене. Не каза ли накъде ще се отправим?
Питър поклати глава.
— Само това каза, че ще отнеме около два месеца.
Настъпи кратко мълчание. После американецът се надигна и се усмихна.
— Ако надникнете тук към полунощ, сигурно ще ме намерите да чертая радиуси по картата — тихо каза той. — Също и утре вечер, и другиден.
Австралиецът сметна, че е по-добре да отклони разговора към нещо по-леко.
— Няма ли да слезете на брега за почивните дни? — попита той.
Капитанът поклати глава.
— Ще се навъртам наоколо. Единият ден може да прескоча до града и да отида на кино.
Програмата за почивните му дни не изглеждаше особено весела: един чужденец в чужда страна, далеч от дома. Без много да му мисли, Питър каза:
— Защо не дойдете във Фолмаут за два дни, сър? Имаме една свободна спалня. През този сезон прекарваме по-голямата част от времето в морския клуб — плуваме и караме лодки. Жена ми ще се зарадва, ако дойдете.
— Много мило от ваша страна — каза замислено капитанът. Той отново отпи от кафето, докато обмисли предложението. Хората от Северното полукълбо трудно общуваха с тези от Южното. Твърде много неща ги деляха, твърде голяма бе разликата в преживяното. Непрекъснатото съчувствие издигаше преграда. Той знаеше това много добре, а и беше сигурен, че австралийският офицер също го знае въпреки поканата. Но едновременно с това смяташе, че е негов дълг да опознае по-добре своя офицер за свръзка. Тъй като чрез него щеше да държи връзка с командването на Австралийските военноморски сили, би следвало да знае що за човек е той; това беше довод в полза на гостуването в неговия дом. Промяната щеше да създаде известно разнообразие в противното бездействие, което го измъчваше месеци наред; каквото и неудобство да изпита, пак щеше да е по-добре, отколкото в кънтящия, празен самолетоносач, сам в компанията на собствените си мисли и спомени.
Той остави чашата си и леко се усмихна. Може и да е неловко, ако отиде там, но щеше да е още по-неудобно да откаже рязко любезната покана на новия му офицер.
— Сигурен ли сте, че няма да притесня съпругата ви? — попита той. — Нали имате малко дете?
Питър поклати глава.
— Тя ще се зарадва. Това за нея ще бъде известно разнообразие. Напоследък не се среща с много нови хора. Разбира се, и бебето я ограничава.
— Много ми се иска да дойда за един ден — каза американецът. — Утре ще трябва да се навъртам наоколо, но бих поплувал с удоволствие в събота. Отдавна не съм плувал. Удобно ли ще бъде, ако пристигна във Фолмаут със сутрешния влак в събота. Трябва да се върна тук в неделя.
— Ще ви посрещна на гарата.
Те уточниха какви влакове има. След това Питър попита:
— Можете ли да карате колело?
Другият кимна.
— Ще взема с мене до гарата още един велосипед. Ние живеем на около две мили от там.
— Чудесно — каза капитан Тауърс.
Червеният „Олдсмобил“ вече избледняваше като в сън. Само преди петнадесет месеца го беше закарал до летището, но вече трудно можеше да си спомни как изглеждаше арматурното табло или от коя страна беше ръчката за седалката. Сигурно е още в гаража на дома му в Кънектикът, може би недокоснат, заедно с всички други неща, за които се беше научил да не мисли. Човек трябваше да живее с настоящето и да направи всичко възможно да забрави миналото — сега настоящето бяха велосипедите на една железопътна гара в Австралия.
Питър си тръгна, за да хване транспорта обратно за Адмиралтейството. Там той прибра заповедта за назначение и колелата, после хвана трамвая за гарата. Стигна във Фолмаут към шест часа, закрепи несръчно колелата върху кормилото на велосипеда, свали си сакото и уморено натисна педалите нагоре по хълма към къщи. Половин час по-късно той беше там, мокър от пот в горещата вечер. Мери стоеше на поляната по лека лятна рокля сред свежия ромон на пръскачката.
Тя се запъти да го посрещне.
— Ах, Питър, колко си потен! Виждам, че си намерил колелата.
Той кимна.
— Извинявай, че не можах да дойда на брега.
— Предположих, че са те забавили. Ние се прибрахме у дома към пет и половина. Какво стана с назначението?