Емилиян Станев
На далечен път
С настъпване на нощта снегът, който беше започнал да вали привечер, когато ятото диви гъски напусна тихия залив край голямата река, стана още по-гъст.
Ниските непрогледни небеса сякаш се разкъсваха на милиарди частици, които се въртяха шеметно из въздуха и на безкрайни роеве бързаха към земята. Те се лепяха по крилете на птиците, удряха ги по очите и замрежваха погледа им.
По-младите, чиито жални грачения се чуваха в края на голямата клинообразна верига, губеха равновесие и зашеметени от увличащия танц на снежинките, изоставаха назад или излизаха вън от веригата. Виелицата ги понасяше надолу в пропастта, където едва се виждаше бялата равнина. През снежните роеве тя изглеждаше, че се люлее. Тогава строгите гогочения на четирите водачи накарваха цялото ято да намали бързината на полета. С ободряващи грачения старите гъски приканваха отделилите се да влязат отново в техните редове. Веригата се разтягаше, вземаше изморените в себе си и като се вслушваше в крясъците на водача, който летеше на върха на клина, започваше да маха в такт криле.
В здрача на мъгливата зимна нощ гърбовете на птиците се бялнаха от дребния зърнест сняг. Той тежеше на крилете им, забиваше се като ледени игли в изтегнатите им напред шии, стремително насочени на юг, към невидимата планина, загубена някъде в мрака и мъглата. Ритмичното фучене на техните криле се сливаше с шума на вятъра и единствено им даваше смелост и надежда. Тихите им викове, прилични на оплаквания, се разнесоха високо под черните небеса.
Те се стремяха да летят една зад друга, тъй че всяка от тях да цепи въздуха само с едното си крило и по тоя начин да облекчава полета на своята другарка. Освен това трябваше да запазват строго хоризонтална посока.
Ала виелицата огъваше веригите и разваляше добрия ред. По-слабите гъски губеха височина и лишени от помощта на другарите си, надаваха отчаяни грачения, сякаш ги молеха да слязат по-ниско.
Няколко пъти водачът се опита да издигне ятото високо, където неговият инстинкт му подсказваше, че скоростта на вятъра е по-слаба, но изморените криле на неговите другари не бяха в състояние да го следват. Светлинките на пръснатите из равнината села ги подмамваха. Числото на изостаналите гъски се увеличаваше.
Когато техните викове започнаха да се чуват все по-слабо и отчаяно, старият гъсок се отдели от върха на клина. Неговото място се зае от друг силен и опитен летец, а той слезе ниско, събра изостаналите птици, нареди ги в къса, наклонена линия и застана начело. Така зад голямата клинообразна верига и малко под нея се образува друга, чиято дължина постоянно растеше.
Няколко минути гъските летяха мълчаливо. Бдителността на водача се засили. Ятото навлизаше в тясна клисура. Гъсокът тревожно въртеше глава. Малкото му око час по час се вторачваше нагоре, където срещаше гъстия рой на снежинките, ту поглеждаше надолу криволестата черна линия на реката. От време на време той се обаждаше с тихи, но строги гогочения, на които в хор отговаряха старите гъски. Те виждаха вече затрупаните със сняг гори от двете страни на клисурата и през шума на виелицата чуваха рева на реката. Напред смътно се очертаваха първите вериги на планината. Зад тях се простираше малка равнина, където ятото можеше да нощува, в случай че се наложеше това.
Изведнъж се чу шум от силни криле, които бързо цепеха въздуха. Единият от водачите нададе няколко предупредителни грачения.
В здрача на бялата нощ между тъмнеещите се снежни мушици се показаха три лебеда. Те летяха мълчаливо, изпънали дългите си шии, прилични на три бели сенки.
Ятото издаде гръмки викове, сякаш ги приветстваше. Но лебедите отминаха мълчаливи и надменни и се изгубиха във виелицата.
Дълго време гъските не можаха да се успокоят, развълнувани от срещата. Тя им напомни за топлите летни вечери край голямата река, дето бяха отрасли, за огледалните й води, за пълните със зърна равнини, за тихите червени утрини, в които отиваха на паша.
Техните викове станаха още по-радостно възбудени, когато преминаха клисурата, в чиито могъщи пазви виелицата беснееше най-силно. Тук, в малкия къс равнина, те видяха грамадно светло петно, прилично на сияние. То напомняше жълто утро, обагрило небето с топла светлина, зовеше ги и им обещаваше убежище…
Ала строгите викове на водачите накараха младите гъски да млъкнат. Отсечените гогочения посочваха някаква опасност. През мъглата и снега изведнъж блеснаха хиляди светли точки. Огнената снага на града се показа като жарава и тихият му рев достигна до ятото като ръмжене.
След няколко минути те бяха вече над неговите улици. Виждаха отгоре черните фигури на хората, разноцветните реклами, автомобилите, които затъваха в снежните преспи, и усещаха тежката миризма на дима от комините. Това зрелище едновременно ги плашеше и привличаше. Всред загубената в мъглата равнина градът им се струваше като оазис, дето зимата не беше тъй люта.