Примамени от светлината, изморените птици незабелязано се спущаха ниско. Веригите се разстроиха, редът се изгуби. Напразно старите гъски надаваха тревожни викове. Отделни гъски оставаха назад и блуждаеха из светещата мъгла на разни страни.
Цял час водачите кръстосваха небето над града да събират своите другари. Едва към полунощ ятото се измъкна от предателската светлина и отново хвана течението на реката.
Сега неговите грачения бяха отчаяни. Те звучаха тихо, като стонове. Гъските диреха място за почивка.
Далеч от града забелязаха малко продълговато островче всред реката. Като прелетяха няколко пъти над него, да го огледат по-добре, гъските се спуснаха край ниските върбалаци и отведнъж млъкнаха.
Няколко минути стояха неподвижни в снега, отдето стърчаха само дългите им шии. После една по една влязоха в черните води на реката и лакомо претърсиха бреговете на островчето. След като заситиха глада си, те налягаха в снега, мушнаха глави под крилете си и тозчас заспаха. Само водачите останаха будни, кацнали на най-високите места на острова, отдето, мълчаливи и неми, се вслушваха в плясъка на водите.
Виелицата утихна. Кръгозорът се разшири. Мъглата из полето започна да се вдига. Ниското небе стана черно и тежко, а бялата равнина се губеше на север в жълтото сияние на града, обагрило хоризонта като далечен ножар. Над островчето на два пъти прелетяха със свисък малки ята патици и кацнаха нагоре по реката. След тях налетяха черни лиски, чиито тела се сливаха с тъмните води.
Изведнъж един от стражите нададе гръмки викове. Беше забелязал сянка на видра, която безшумно плуваше към островчето. С уплашен грак гъските се вдигнаха накуп. Но една от тях остана и те чуха предсмъртния й вик.
Ятото се опита да кацне пак, ала едрите мишелови, които спяха във върбите, го изплашиха и накараха да се издигне високо. Тогава водачите поведоха гъските към планината.
Няколко пъти се опитваха да минат нейните върхове. Те се объркваха в тъмното страшно море на мъглата и много от тях се отделиха от ятото завинаги. Останалите се връщаха назад, построяваха се наново, вземаха височина и пак се изгубваха на юг.
Но ето че дойде утрото — сиво, безнадеждно и студено, — сякаш светлината не идеше от небето, а направо от снега.
То ги свари кацнали край една малка планинска рекичка, близо до един долан, чието голямо дървено колело им напомняше за хората и ги държеше нащрек. Тяхното число бе намаляло наполовина. По гърдите им висяха парченца лед, а уморените им криле стояха отпуснати. Повечето лежаха в снега и спяха.
Край тях, като зловещи спътници, се виеха блатните ястреби, търпеливо чакаха големите бели мишелови, скрити в клоните на върбите.
През целия ден гъските летяха нагоре-надолу по реката. Бялото поле беше пълно с опасности. Те виждаха коли и хора, които отново начертаха затрупаните пътища, прилични на паяжина край града, виждаха засипани села, откъдето се обаждаха техните питомни събратя, сякаш ги канеха да слязат при хората в топлите дворове. Понякога от земята трясваше изстрел и нещо изсвирваше в гъстия студен въздух. Изплашените птици се разпръсваха, а после се издигаха още по-високо над негостоприемната земя. От време на време някой техен другар се откъсваше от изкривената верига и те го виждаха, кацнал безпомощно всред полето, да ги зове с отчаяно грачене.
Едва привечер водачите откриха голямо незамръзнало блато, всред чиито води изгладнелите и съсипани от умора птици намериха истинско убежище. Там те завариха много от другарите си и трите лебеда, които бяха срещнали миналата нощ.
С радостни крясъци ятото се спусна в блатото, посрещнато гръмко от своите другари. Тук в безопасност гъските пълниха цяла нощ празните си гуши, като се гмуркаха и весело пляскаха с криле.
Сутринта времето се проясни. Небето се повдигна, облаците се разкъсаха, на изток хоризонтът се разжари и водите на блатото се покриха с руменина. С радостни викове гъските се приготвиха за своя далечен път през сините планини, където ги чакаха топлите брегове на Егея и устията на големите пълноводни, никога незамръзващи реки.
Ето изхвръкна напред старият водач и удари с широките си криле звънтящия от мраза въздух. След него леко се издигна друг, после втори, трети. Показаха се двете наклонени линии на клина — сякаш излизаха направо от алените води на блатото. Размахаха се в такт криле, изпънаха се напред шии. Бодро и стройно се понесоха веригите над млечнобялата равнина.