А в дъното на „Кроуфърд“ беше светът на Анвар. Продавачът на риба седеше с кръстосани крака върху висок метален тезгях сред десетина купчини от лед и риба, които стигаха до гърдите му. Беше облечен в бяло, а на тезгяха до него бяха подредени три телефона – един бял, един червен и един черен. При първата ни среща се вторачих в него, защото забелязах, че гали някакво същество в скута си, и ми отне няколко секунди, докато установя, че е котка. После нещо друго се размърда и аз изведнъж осъзнах, че върху металния тезгях лежаха половин дузина самодоволни котки, които лениво размахваха опашки, ближеха лапичките си и при появата ни надменно надигнаха глави.
Едно ще ви кажа: Анвар и неговите котки знаеха всичко за рибата и зорко следяха работата на носачите. Достатъчно беше Анвар само да помръдне глава или да цъкне с език и ето че хамалите се втурваха да изпълняват поръчки или да приемат пристигащата стока. Работниците на Анвар бяха от булевард „Мохамед Али“; фанатично предани, те по цял ден превиваха гръб в краката на работодателя си, сортираха раци, режеха риба тон и настървено чистеха люспите на шараните.
Анвар се молеше пет пъти дневно върху молитвеното килимче, опънато зад една колона. През останалото време седеше с кръстосани крака върху очукания метален тезгях в дъното на пазара. Пръстите на краката му завършваха с дълги и извити жълти нокти. Анвар имаше навик по цял ден да масажира босите си стъпала.
– Хасан – казваше той, докато мачкаше палеца си – ти още много малък. Кажи на Голям Абас да дава тебе повече риба. Тук има хубав тон от Гоа26, братле.
26 Най-малкият индийски щат; намира се на западното крайбрежие на страната – б. пр.
– Това не добра риба, братле. Това храна за котки.
В този момент от гърдите на Анвар се изтръгваше стържеща кашлица и съскане. Това означаваше, че продавачът на риба се забавлява на дързостта ми. В дните, когато телефоните звъняха и бомбайските хотели и ресторанти поръчваха риба, Анвар любезно черпеше мен и Бапу с чай с мляко. През останалото време описваше поръчките и строго и съсредоточено следеше работниците, които пълнеха щайгите със стока. В дните, когато нямаше много работа обаче, Анвар ме отвеждаше до някоя току-що пристигнала кошница с риба и ми показваше как да преценя дали стоката е добра.
– Трябва ти бистро око, братле, не като това – казваше Анвар и потупваше мътното око на някой помфрет с черния си нокът. – Виж тук. Тази е прясна. Виж разликата. Бистри, широко отворени очи.
Анвар се насочваше към друга кошница.
– Виж тук. Това стар трик. Риба отгоре много прясна. Е? Ама виж, виж.
Анвар бъркаше на дъното на кошницата и измъкваше по някоя смачкана риба за перките.
– Виж. Пипни. Месо меко. Хриле не червени като на прясна риба, а бледи, сивкави. А като обърнеш перката, трябва твърдо, а не като тази.
Анвар махваше с ръка и младият рибар си вземаше кошницата.
– Виж това. Вижда? Вижда този тон? Лошо, братле. Много лошо.
– Смачкан, сякаш ял бой, а? Някой лош носач изпуснал от камиона.
– Аха – казваше Анвар и поклащаше глава, очарован, че съм си научил урока.
Един следобед през дъждовния период с баба ми и баща ми седяхме на маса в дъното на ресторанта. Татко и Ами бяха наредили пред себе си купчини бележки, нанизани на метални шишове. Това бяха сметките, които показваха кои ястия са се поръчвали през последната седмица и кои не. Бапу седеше срещу нас на стол с облегалка като подсъдим и нервно поглаждаше полковнишките си мустаци. Този ритуал, който се провеждаше всяка седмица в ресторанта, целеше да стимулира Бапу да подобри старите рецепти. Така беше при нас. Може по-добре, винаги може по-добре.
Предметът на спора, бакърена купа с пилешко, се намираше на масата между тях. Протегнах ръка, потопих пръсти в съда и захапах парче червено месо. Масалата – мазна паста от фин червен пипер, омекотена с щипка кардамон и канела – погъделичка гърлото ми.
– Само трима души поръча това ядене минала седмица – каза татко, като гледаше ту към Бапу, ту към баба. Той отпи от любимата си напитка – чай, подправен с една лъжица гарам масала27. – Или поправяме, или изхвърляме от меню.