Двамата се засмяхме.
Мехтаб ядосано ни направи знак да пазим тишина и да отидем в другата част на апартамента. (В този момент тя отново ми напомни на леля.) Отидохме в кухнята и седнахме до мраморния бар плот. Маргарет ми разказа за Монпарнас. Сподели, че шеф Пико бил много мил, не повишавал тон и не тормозел служителите си, както правят много майстор-готвачи.
– Никога няма да забравя услугата, която ми направи, Хасан. Аз и децата ти дължим толкова много.
– Не съм направил нищо. Просто се обадих по телефона.
Извадих бутилка студено шампанско от хладилника, отворих го над мивката и напълних две високи кехлибарени чаши. След дрямката Маргарет беше бодра и разговорлива.
– Много ми беше приятно да видя сестра ти отново, след толкова много години. Дойдохме неканени, а тя ни посрещна така добре и беше толкова мила с децата. А как готви! Майко мила! Кулинарните й умения не отстъпват на твоите. Приготви ни великолепна вечеря – пикантен говежди кебап, плътен и сочен, много подходящ за студената вечер и толкова различен от нашия bœuf bourguignon179.
179 Букв. „говеждо по бургундски“ – традиционно френско ястие от късчета говеждо месо, задушени в червено вино и говежди бульон с чесън, лук, гъби и подправки – б. пр.
Мехтаб, която приготвяше среднощната ми закуска, се зарадва на похвалите и просто щеше да се пръсне от гордост, макар да се преструваше, че не слуша разговора ни.
– Маргарет – каза сестра ми, като постави чиния със сладкиши на плота – още не си опитала моята морковена халва. Освен това трябва да обсъдим менюто и списъка с гостите за тържеството в чест на Хасан.
После Мехтаб се обърна към мен и каза със заповеднически тон:
– Върви да се измиеш.
Тъкмо бях подложил лице под течащата вода, когато телефонът звънна. Няколко секунди по-късно се чуха стъпки и Мехтаб се провикна през вратата на банята:
– Зайнаб е. Ела да се обадиш.
Връзката беше лоша, сякаш сестра ми се обаждаше от дъното на океана.
– О, Хасан, три звезди „Мишлен“! Мама, татко и баба много щяха да се гордеят с теб.
Опитах да сменя темата, но Зайнаб не ми позволи. Наложи се да й разкажа всичко най-подробно.
– Удай също иска да говори с теб.
Баритонът на Удай гръмна в слушалката.
– Страхотна новина, Хасан. Гордеем се с теб. Поздравления.
Това беше Удай Джоши, съпругът на Зайнаб.
Не, не бомбайският ресторантьор, когото баща ми толкова мразеше.
Синът му.
Цял Мумбай говореше за Удай и Зайнаб. Двамата бяха превърнали стария ресторант „Хидерабад“ в лъскава верига от шикозни бутикови хотели и ресторанти. Оказа се, че от всички ни малката Зайнаб най-много приличаше на татко. Винаги изпълнена с грандиозни планове, тя мечтаеше да изгради своя империя. За разлика от татко обаче, Зайнаб разбираше доста от бизнес.
Спомних си сватбата на Удай и Зайнаб в Мумбай, малко преди смъртта на татко. Срещата на бащите на младоженците започна неловко. Татко говореше много и високопарно, а старият Джоши, прегърбен и вкопчен в бастуна си, изглеждаше отегчен. По-късно обаче, след като позираха заедно пред обектива на един от фоторепортерите на „Хелоу Бомбай!“ като два стари пауна, двамата старци поомекнаха и си говориха до късно през нощта. (Между другото, „Хелоу Бомбай!“ посвети цели пети страници на сватбата на Удай и Зайнаб.)
По-късно същата вечер татко ми каза:
– Аз изглежда много по-добре от оня дърт петел, нали? Той много остарял.
Спомням си как стоях до татко в онази късна нощ. Празненството беше в разгара си. Младоженците пристигнаха, яхнали богато нагизден слон. Сервитьорите в бели сака, понесли сребърни подноси с чаши, пълни с шампанско, ловко се промъкваха между хиляда и двестате гости в блестящи тоалети. А насред централната шатра, където беше поставен сребърен съд, пълен с хайвер от белуга, известни политици си пробиваха път сред тълпата и сипваха цели черпаци хайвер в чиниите си. (Между другото, един черпак хайвер от белуга струваше две хиляди долара.)
Ние с татко обаче гледахме всичко това отстрани, застанали под електрическите гирлянди, и похапвахме индийски сладолед кулфи от прости глинени гърненца. Още помня вкуса на студения крем с бланширани бадеми. Помня също, че се възхищавахме на смарагдовите обици на жените. „Големи като сливи – мърмореше татко. – Големи като сливи.“
– Искам да говоря с теб по работа – каза зет ми по телефона. – Със Зайнаб имаме предложение, което може би ще те заинтригува. Сега е моментът да отворим няколко скъпи френски ресторанта в Индия. Имаме парите, събрали сме крупна сума.
– Добре, добре. Ще обсъдим въпроса, но нека да не е тази вечер. Хайде да се чуем другата седмица.