Когато се върнах в кухнята, Мехтаб обясняваше на Маргарет:
– Хасан вечеря много леко, а понякога изобщо не вечеря, но след като се прибере от работа, задължително хапва нещо. Това му помага да се отпусне. Освен това често пие ментов чай с една лъжица гарам масала. Понякога пък хапва зеленчуци и пие газирана вода.
– Я, тези сладки са ми познати.
– Те, разбира се, не са купени от сладкарницата. Аз ги приготвих по рецепта на учителката на Хасан. Плънката е от шамфъстък, а в глазурата има ванилова есенция. Опитай.
– По-хубави са от сладките на мадам Мальори. И определено са по-добри от сладкишите, които аз правя.
Сестра ми се изчерви от удоволствие при този комплимент и се наложи да се обърне към чешмата, за да прикрие смущението си. Аз обаче не можах да скрия усмивката си.
– Мехтаб, някой друг обади ли се?
– Умар. Каза, че ще дойде с цялото семейство за тържеството.
Умар беше останал в Люмиер, където беше горд притежател на два автомобилни сервиза. Освен това имаше четирима прекрасни синове, един от които се канеше да дойде в Париж следващата година, за да работи в кухнята на „Бясното куче“. Останалите членове на семейството се бяха пръснали по света. По-малките ми братя – тези разбойници, които не знаеха покой – скитосваха години наред. Накрая Мухтар стана разработчик на софтуер за мобилни телефони в Хелзинки, а Араш – преподавател по право в Колумбийския университет в Ню Йорк.
– Утре трябва да се обадиш на момчетата, Хасан.
– Ами да – каза Маргарет, като ме докосна леко по лакътя. – Братята ти трябва да научат тази прекрасна новина от теб.
Мехтаб добави, че Умар обещал да види как е вуйчо Маюр, макар да не вярвал, че от старческия дом ще го пуснат да пътува до Париж, тъй като в последно време Маюр едва се държал на краката си. Последният човек, за когото сме мислили, че ще доживее дълбоки старини, беше осемдесет и три годишният вуйчо Маюр. Като се замисля обаче, вуйчо ми никога не се е тревожил за нищо и винаги е бил много спокоен, може би защото леля ми се ядосваше достатъчно и за двамата.
Мехтаб приглади косите си.
– Как мислиш, Маргарет, кой друг да поканим? Какво ще кажеш за онзи ексцентричен месар с многото магазини, който има замък в Сент Етиен180?
180 Град в Югоизточна Франция – б. пр.
– Боже мой, Есман? Той е свиня.
– И аз мисля така. Не мога да разбера какво му харесва Хасан.
– Включете го в списъка – казах. – Есман е мой приятел и ще бъде поканен.
Двете жени ме погледнаха учудено.
– А какво ще кажеш за счетоводителката Максин, онази нервната? Мисля, че тя е влюбена в Хасан.
Оставих Мехтаб и Маргарет да кроят планове във връзка с тържеството и тръгнах да се разхождам из жилището. Вървях напред-назад, сякаш трябваше да свърша нещо, но не можех да си спомня какво.
Отворих вратата на кабинета си.
Мехтаб беше оставила един брой на „Франс соар“ на бюрото ми.
И тогава си спомних. Отидох до бюрото си, взех ножица и грижливо изрязах статията на трета страница. Поставих изрезката в дървена рамка и окачих известието за третата си звезда „Мишлен“ на стената.
Отдавна очаквах този миг.
Още от преди да се родя.
Table of Contents
за издателя
На един черпак разстояние
Отзиви за „На един черпак разстояние“
Мумбай
Главa 1
Глава 2
Лондон
Глава 3
Глава 4
Люмиер
Глава 5
Глава 6
Глава 7
Глава 8
Глава 9
Глава 10
Глава 11
Глава 12
Париж
Глава 13
Глава 14
Глава 15
Глава 16
Глава 17
Глава 18
Глава 19
Глава 20