27 Сладка смес от подправки – кардамон, карамфил, кимион, черен пипер и др. – б. пр.
Ами взе черпака и сипа малко сос върху дланта си, след което внимателно го облиза и примлясна. После размаха пръст към Бапу, а златните й гривни задрънчаха заплашително.
– Какво това? Аз не учила теб готви така.
– Как? – възрази Бапу. – Минал път казали да променям. Сложи още анасон. Сложи още ванилия. Прави това, прави онова. А сега казва не учили готви така. Как може готви, кога вие не знае какво иска? Все се кара и не дава мене мира. Може стана готвач при Джоши…
– Лелеее – изпищя баба ми възмутено. – Ти мене заплашва? Това, кое ти днес, ти дължи на мен, а сега казва мене стане готвач при оня? Аз изхвърли теб и цяло семейство на улица…
– Успокой се, Ами – извика татко. – И ти, Бапу. Спрете. Не говорете глупости. Никой няма вина. Само трябва направи ястие по-хубаво. Може сготви по-добре. Съгласни?
Бапу оправи готварската си шапка, сякаш за да си възвърне достойнството, и отпи от чая си, след което отрони едно:
– Ъхъ.
– Аха – додаде баба.
После всички се вторачиха в несполучливото ястие и неговите недостатъци.
– Направете го по-сухо – казах аз.
– Какво? Моля? Сега и това момче нарежда мене?
– Остави го, нека каже.
– Много мазно, татко. Бапу махне масло и олио. Ако пържи на сух тиган, много по-добре. Стане леко хрупкаво.
– Не харесва как пържа, така ли? Това момче разбира повече…
– Тихо, Бапу – викна татко. – Ти не млъква. Защо винаги говори така, като някоя баба?
След като татко приключи с тирадата си, Бапу последва моя съвет. Явно кулинарният ми талант си е проличал още тогава, защото въпросното ястие стана един от най-продаваните ни специалитети, а баща ми го преименува на „сухо пиле а ла Хасан“.
– Хайде, Хасан.
Мама ме хвана за ръка, двамата се измъкнахме през задния вход и се запътихме към спирката на автобус №37.
– Къде отиваме?
Разбира се, и двамата знаехме къде отиваме, но се преструвахме. Това беше нашата игра.
– Не знам. Може би по магазините. Малко разнообразие.
Майка ми беше стеснителна и тихичко си седеше в стаята, където въртеше счетоводството. Когато баща ми се самозабравеше обаче, тя винаги успяваше да го озапти. Не шумният ми баща, а именно кротката ми майчица внасяше стабилност в семейството.
Тя се грижеше ние, децата, винаги да сме добре облечени и да сме си написали домашните. Това обаче не означава, че мама не е имала своя тайна страст.
Обект на страстта й бяха шаловете. Мама много обичаше дупата28.
28 Традиционен шал, носен от жените в Южна Азия – б. пр.
По някаква неясна причина майка ми понякога ме вземаше със себе си по време на тайните си обиколки из града, сякаш само аз можех да разбера манията й за пазаруване. Всъщност тези излизания бяха съвсем безобидни. Мама си купуваше по един-два шала, а може би и чифт обувки, и само от време на време по някое скъпо сари. На мен купуваше книжки за оцветяване или комикси. Набезите ни по магазините винаги завършваха с обилно хапване някъде навън.
Това беше нашата тайна, приключение, в което участвахме само ние двамата. Мисля, че така тя ми помагаше да не се изгубя сред суматохата на ресторанта, нарежданията на татко и врявата на останалите деца в семейството. (А може би не съм бил толкова специален, колкото ми се ще да вярвам. Години по-късно Мехтаб ми разказа, че мама тайно я водела на кино, а Умар – на картинг.)
Понякога мама имаше нужда не просто да напазарува, а да утоли някакъв друг, много по-дълбок глад. В такива моменти тя заставаше пред някой магазин, примляскваше замислено, а после ме повеждаше в съвсем различна посока – към Музея на принца на Уелс, където разглеждахме моголски миниатюри, или към планетариума „Неру“, който отвън ми напомняше гигантски филтър от промишлена турбина, забоден ребром в земята.
През онзи ден мама тъкмо беше приключила финансовата година. Изготвянето на документите за данъчните й беше отнело две седмици къртовски труд и след като се беше справила успешно със задачата си и бе изпратила още една добра година, тя награди себе си и мен с обиколка с автобус №37. Този път обаче сменихме няколко автобуса, стигнахме до центъра на града и навлязохме в онази част на Бомбай, където булевардите бяха широки като река Ганг, а от двете страни на улиците се редяха магазини с големи витрини, портиери и полици от тиково дърво, полирани до блясък.
Магазинът за сарита се казваше „Моден писък“. Майка ми гледаше топовете плат – кула от сиво и електриковосиньо, стигаща до тавана. Сплела ръце под брадичката си, тя наблюдаваше продавача парси, който се беше покатерил на стълба и подаваше най-ярките топове коприна на помощника си. В очите на майка ми имаше сълзи, сякаш не можеше да понесе красотата на платовете – все едно беше вперила поглед в слънцето. През онзи ден мама ми купи невероятно елегантно синьо памучно сако, което, кой знае защо, беше украсено със златния герб на Хонконгския яхтклуб.