32 Пържени картофи – б. пр.
В паметта ми сладкият карамелен пудинг, който се топеше в устата ми, завинаги ще остане свързан с изражението на маминото лице, мило и озарено от вътрешния блясък на безгрижието. Все още виждам пламъчето в очите й, когато се наведе напред и прошепна:
– Да кажем на баща ти, че френската кухня е новата мода. Ще му кажем, че е много по-добра от индийската. Това ще го разтърси! Какво ще кажеш, Хасан?
Бях на четиринайсет години.
Прибирах се от училище, превит под тежестта на учебниците по математика и френски, и похапвах белпури. Когато вдигнах очи от фунийката, видях чернооко момче на моята възраст, което ме гледаше втренчено измежду мърлявите бараки край пътя. Момчето се плискаше с вода от спукана кофа. На места мократа му мургава кожа беше избледняла от ослепителното слънце. В краката му лежеше крава. Сестрата на момчето клечеше в пълната с вода канавка наблизо. Малко по-натам жена с чорлави коси подреждаше оскъдните си вещи в една циментова канализационна тръба.
За миг погледът ми срещна този на момчето, после то се подсмихна подигравателно и ми показа гениталиите си. Това беше един от онези мигове, когато разбираш, че светът не е такъв, какъвто си си го представял. Изведнъж осъзнах, че има хора, които ме мразят, без дори да ме познават.
Една сребриста тойота внезапно профуча край нас на път за хълма Малабар и ме освободи от злонамерения поглед на момчето. С благодарност извърнах очи към лъскавата кола. Когато се обърнах, момчето го нямаше. Видях само кравата, която лежеше в калта и помахваше с опашка, и момичето, което се ровеше в пълните с глисти изпражнения, които току-що беше изходило.
От вътрешността на канализационната тръба се носеха тайнствени шумове.
Бападжи беше уважаван човек в гетото. Беше преуспял и бедняците го поздравяваха с притиснати една о друга длани, когато минаваше между бараките им с горделивата си походка и пляскаше най-здравите млади мъже по главите. Избраните си проправяха път през шумната тълпа и се струпваха около спряната край пътя триколка на дядо. Бападжи винаги набираше разносвачите на храна измежду момчетата от гетото и местните много го уважаваха заради това.
– Това най-евтина работна ръка, която може намери – обясняваше ми той с дрезгавия си глас.
Когато обаче баща ми започна да обслужва по-заможни клиенти, той спря да наема млади мъже от бедняшкия квартал. Татко казваше, че средната класа иска чисти сервитьори, а не мърлявата паплач от копторите, и точка. Те обаче продължаваха да идват и да молят за работа. Притискаха изпитите си лица към задната врата на ресторанта, а баща ми ги гонеше с крясъци и ритници.
Татко беше сложна личност, от онези, които не се побират лесно в рамка. Не мога да го определя като ревностен мюсюлманин, но по някакъв начин се стремеше да изпълнява волята на Аллаха. Така например всеки петък преди молитвата родителите ми изнасяха казани с храна при задната врата на ресторанта и я раздаваха на бедняците от гетото. Но това беше застраховка за оня свят. Когато станеше дума за подбор на персонал, баща ми беше безмилостен.
– Те боклуци – казваше той. – Измет и нищо повече.
Един ден някакъв индуски националист нахлу в нашия свят на червения си мотоциклет и изведнъж между богаташите от хълма Малабар и бедняците от „Напеан Сий Роуд“ зейна пропаст. По онова време шовинистичната организация „Шив Сена“ се опитваше да се „реформира“, а няколко години по-късно на власт щеше да дойде партията „Бхаратия Джаната“. Не всички крайни екстремисти обаче бяха готови да се оттеглят. През един горещ следобед татко се прибра с мрачно изражение, стиснати устни и куп листовки в ръка и се качи в стаята си, за да говори с мама.
Двамата с брат ми Умар разгледахме жълтите листчета, които татко беше оставил върху плетения стол. Листовките посочваха мюсюлманите като основна причина за бедността и страданията на народа. На хартийките бяха нарисувани карикатури, на които въздебелият ми баща пиеше кравешка кръв.
Събитията от онези дни се редят в главата ми като филмови кадри. Спомням си как с баба седяхме на верандата и чупехме орехи. Чувахме как отвън въоръжените с мегафони националисти скандират лозунги. Вдигнах поглед към хълма Малабар и видях две момичета в бели екипи за тенис да пият сок на една тераса. Беше много странен момент, защото по някакъв начин предчувствах как ще свърши всичко. Ние не бяхме бедняци от гетото, нито богаташи от хълма Малабар. Семейството ни живееше на границата между тези два свята.