По ирония на съдбата нещастието сполетя семейството ни в момент, когато пазарът на недвижими имоти в Бомбай беше изключително оживен и имотите бяха по-скъпи от тези в Ню йорк, Токио или Хонконг. А ние имахме шестнайсет декара земя.
Баща ми беше студен като камък. Прекара няколко следобеда, седнал на спареното канапе на верандата, като от време на време се навеждаше напред, за да налее чай на предприемачите. Татко почти не говореше, само гледаше мрачно и потракваше с броеницата си. Колкото повече си мълчеше, толкова по-разгорещено предприемачите удряха по масата и украсяваха стената с червени струи сдъвкан бетел. Накрая обаче предприемачите се умориха. Тогава татко стана, кимна на мъжа, чиито коси ухаеха на люляк, и влезе в къщата.
В рамките на няколко дни мама си отиде завинаги, а ние станахме милионери.
Странно нещо е животът, нали?
Качихме се на самолета на „Еър Индия“, който излиташе през нощта. Усещахме знойния бомбайски въздух с гърбовете си, а косите ни замирисаха на бензин и канализация. Готвачът Бапу и братовчедите му притискаха длани в прозорците на летището като гущери, без да крият сълзите си. Тогава не подозирах, че никога повече няма да видим Бапу, нито ще получим вест от него. Не си спомням самия полет, но помня, че Мухтар не спря да повръща цяла нощ и всички го слушахме как се напъва.
Трябваше ми известно време, за да се съвзема от шока след смъртта на мама, затова и спомените ми от следващите дни са доста объркани. Свързвам този период с ярки и необикновени емоции, но цялостната картина ми се губи. Едно нещо обаче е сигурно – татко изпълни обещанието, което беше дал край гроба на мама. Така само за няколко дни ние изгубихме не само обичната си майчица, но и дома си.
Ние – това ще рече шест деца на възраст от пет до деветнайсет години, овдовялата ни баба, леля и нейният съпруг вуйчо Маюр – седяхме с часове на ярко осветените пластмасови седалки на летище „Хийтроу“, докато татко се караше и размахваше банковите си извлечения в лицето на изстрадалия служител от имиграционните власти, който трябваше да реши съдбата ни. Именно тук за първи път вкусих Англия под формата на охладен и мокър сандвич с яйчена салата, поставен в триъгълна пластмасова опаковка. Най-ясно си спомням хляба, който се разтвори в устата ми.
Никога преди не бях ял нещо толкова безвкусно, мокро и бяло.
Лондон
Напускането на Бомбай напомняше лова на октоподи, упражняван в португалските села на брега на Атлантическия океан. Младите рибари окачват парчета риба треска на големи тройни куки, прикрепени към триметрови бамбукови пръти. По време на отлив те издирват каменисти участъци и мушкат с прътите под скалите, които по друго време са непристъпни. Октоподите изскачат измежду скалите и се вкопчват в рибата. Следва чутовна битка, по време на която рибарите се опитват да измъкнат октоподите на брега с помощта на куките в края на прътовете. Най-често рибарят е този, който губи битката и бива окъпан с мастило. Ако обаче рибарят има успех, зашеметеният октопод се озовава на голата скала. Рибарят сръчно хваща главоногото за отвора, който се намира отстрани на главата, и го преобръща, така че вътрешните органи на октопода остават незащитени. Животното умира за секунди.
Ето така се чувствахме ние в Англия. Нямаше я вече скалата, която ни даваше сигурност, а главите ни бяха като обърнати наопаки. Разбира се, двете години, прекарани в Лондон, без съмнение ни бяха много необходими. През това време успяхме да превъзмогнем загубата на мама и на „Напеан Сий Роуд“ и да продължим напред. Мехтаб с право нарича онзи период „дните на траур“. Мисля, че Саутхол38 – малък град, който не е в Индия, но не е и в Европа – беше идеалното място, където успяхме да се приспособим към новите условия. Така мисля сега, когато се обръщам назад. Тогава обаче имах чувството, че сме попаднали в ада. Бяхме изгубени. Може би дори бяхме на път да полудеем.
38 Предградие на Лондон, населено предимно с южноазиатци – б. пр.
***
На летище „Хийтроу“ ни посрещна вуйчо Сами, най-малкият брат на мама. Седнах на задната седалка на микробуса, притиснат между леля и братовчедка ми Азиза, която виждах за първи път. Азиза беше родена в Лондон. Макар да беше на моите години, тя не ме заговори, нито ме погледна, просто сложи слушалките на уокмена в ушите си и се заслуша в кънтящата денс музика, като отмерваше такта и гледаше през прозореца.