– Саутхол много хубав квартал – извика вуйчо Сами от предната седалка. – Пълно с индийски магазини. Най-добри азиатски магазини в цяла Англия. Намерил вас къща близо до нашата. Много голяма. Шест стаи. Трябва пооправи, но няма безпокои се. Хазяин казал той оправи всичко.
Азиза не приличаше на никое от момичетата, които познавах в Бомбай. Престорените усмивки и кокетството й бяха чужди. Поглеждах я крадешком. Беше облечена много секси, с протрити дънки, черно трико и кожено яке. Силното ухание на свежа плът и масло от пачули също беше възбуждащо. Всеки път, когато Азиза пукаше балон с дъвката си, ние подскачахме като при пистолетен изстрел.
– Само още две кръгови – каза вуйчо Сами, докато спирачките скърцаха при поредното кръгово движение на „Хейс Роуд“.
На завоя усетих топлото коляно на братовчедка ми да се опира в бедрото ми и в миг панталоните ми отесняха. Леля ми, от чийто ястребов поглед не убягваше нищо, явно разчете мислите ми, защото направи кисела физиономия и ме притисна от другата страна.
– По-добре Сами останал в Индия – изсъска тя в ухото ми. – Виж дъщеря му, толкова млада и вече покварена.
– Шшшт, лельо.
– Не ми шъткай! Ти стои далеч от нея. Чу ли? Това момиче беля на глава.
Саутхол – предградие, разположено недалеч от летище „Хийтроу“ – неофициално беше кварталът на индийската, пакистанската и бангладешката общност в Британия. Булевард „Бродуей“ представляваше блестящ наниз от бомбайски бижутерии, калкутски магазини за търговия на едро и дребно и ресторанти, където се сервираше балти39. Чувахме познати звуци под сивото английско небе и това страшно ни объркваше. Къщите близнаци на съседните улици бяха разделени на апартаменти, а по скъсаните чаршафи, окачени на изпочупените прозорци, бързо ставаше ясно кой е пристигнал наскоро от Майка Индия. Нощем глобусите на уличните лампи в Саутхол светеха призрачно в мъглата, а откъм мочурищата около летище „Хийтроу“ се носеше влага с мирис на къри и дизел.
39 Вид къри – б. пр.
По онова време някои райони на Саутхол вече бяха започнали да се замогват. Там се подвизаваха амбициозните имигранти от второ поколение, които баща ми наричаше „английски фукльовци“. С масивните си пристройки с прозорци в тюдорски стил, със сателитните си антени и стъклените си оранжерии санираните им къщи, измазани в бяло, изглеждаха така, сякаш бяха напомпани със стероиди. Пред много от тези домове имаше паркирани ягуари и рейнджроувъри, закупени на старо.
Роднините на мама, които живееха в Саутхол от трийсет години, ни бяха намерили голяма къща само на две пресечки от булевард „Бродуей“. Къщата беше собственост на пакистански генерал, който я беше купил, за да я използва като убежище, ако му се наложи да напусне страната си. Междувременно обаче той я даваше под наем. Къщата, която скоро започнахме да наричаме „Убежището на генерала“, беше издигната с идеята да подслони някой от по-заможните „английски фукльовци“, но някак си не бе съумяла да се домогне до собствения си идеал. Постройката беше грозна и разкривена, с тясна фасада, а зад нея имаше малка градина с ръждясало барбекю и провиснала ограда. На улицата пред фасадата растеше хилаво кестеново дърво, а когато се нанасяхме, пред и зад сградата имаше купища боклук. Спомням си, че къщата се намираше в сянката на местното водохранилище и вътре винаги беше сумрачно, подовете бяха покрити с окъсан балатум и протрити килими, а мебелите от стъкло и хром и нестабилните лампи не разведряваха обстановката особено.
„Убежището на генерала“ никога не се превърна в наш дом. Винаги ще си спомням студените и влажни стаи и шумовете, които караха сградата да прилича на затвор: дрънченето на радиаторите, тревожното бучене на тръбите в цялата къща всеки път, когато някой пуснеше водата, постоянното пукане и скърцане на дюшеметата и стъклата.
Татко беше обсебен от идеята да започне бизнес в Англия, като на всеки няколко седмици си измисляше ново поприще. Първо искаше да се занимава с внос и износ на пиратки и дребни подаръци; после – с търговия на едро с бакърени кухненски съдове, произведени в Утар Прадеш; след това пък реши да снабдява веригата супермаркети „Сейнсбъри“ със замразени белпури.
Последната предприемаческа идея му хрумна, докато седеше във ваната с лелината шапка за баня на главата, а торсът му се подаваше над млечнобялата вода като космат айсберг. До лакътя му бе сложена чаша с любимия му чай с гарам масала, а от лицето му се лееше пот.
– Трябва направи проучване, Хасан. Проучване.
Седях върху коша за пране и гледах как татко трескаво си мие краката.