„На един черпак разстояние“ на Ричард Морей е много добра книга. На места ми напомня за Салман Рушди и Нагиб Махфуз, за Джулия Чайлд и Мадхур Джафри. Някои от пасажите звучат като прекрасно рагу от най-пресни пролетни зеленчуци в съвършено консоме, гарнирано с яйце от щастлива кокошка.“
— Ан Рафалко, сп. „Форбс“
„Невероятно! Една наистина завладяваща човешка история, изобилстваща с най-разточителното и изтънчено кулинарно порно от Зола насам. Това без съмнение е най-добрият роман, чието действие се развива в света на кулинарията. Книгата е изключително интригуваща от начало до край. Искаше ми се да продължи още 300 страници.“
— Антъни Бурдейн, „Поверително от кухнята“
„Романът има носталгичното звучене на мемоарната литература. Той покрива много дълъг период от време и огромни географски разстояния, така че читателите, които обичат мащабните епични произведения и разказите за успели хора, ще бъдат приятно изненадани.“
— „Букмарк“, радио WPSU
„Апетитно и щуро кулинарно пътешествие от бомбайските плажове до върховете на парижката висша кухня. Очарователна книга, наслада за сетивата.“
— Падма Лакшми, автор на Tangy, Tart, Hot & Sweet и водеща на предаването Top Chef по „Браво ТВ“
„Интригуваща книга, която улавя ролята на носталгията и въображението в кулинарията и по впечатляващ начин преплита гледките и миризмите от кухнята. В „На един черпак разстояние“ храната не е просто тема, а главен герой.“
— Том Коликио, главен готвач и собственик на ресторантите „Крафт“
„Ричард Морей тъче богата тъкан от екзотични гледки, ухания и вкусове, която пренася читателя в един свят на епикурейски удоволствия. Този пленителен и искрен роман поставя под въпрос и в крайна сметка възхвалява обратите на истинския живот.“
— Елин Хилдебранд, автор на Barefoot
Мумбай
Аз, Хасан Хаджи, второто от шест деца, съм роден над ресторанта на дядо ми на „Напеан Сий Роуд“ в някогашен Западен Бомбай, двайсет години преди големият град да бъде преименуван на Мумбай. Подозирам, че съдбата ми е била предначертана от самото начало, тъй като първото ми сетивно усещане беше уханието на мачли ка салан (пикантно къри с риба), което се процеждаше през гредореда до бебешкото креватче в стаята на родителите ми над ресторанта. И до ден-днешен си спомням това чувство – бебешкото ми лице е притиснато до студените пръчки на креватчето, а носът ми се опитва да стигне възможно най-далеч, за да изследва преплитащите се из въздуха миризми на кардамон, рибешки глави и палмово масло, които още в тази ранна възраст ми подсказват, че свободният свят отвън очаква да открия и вкуся несметните му богатства.
Но да започнем от самото начало. През 1934 г. дядо ми, тогава млад мъж, дошъл в Бомбай от Гуджарат – пристигнал в големия град на покрива на парен локомотив. В наши дни много заможни семейства в Индия като по чудо се оказаха наследници на знатни родове и се сдобиха с прочути роднини, които били работили с Махатма Ганди през ранните години в Южна Африка. Аз не мога да се похваля с такъв аристократичен произход. Ние бяхме бедни мюсюлмани, малоимотни земеделци от прашния Бхавнагар1. През 30-те години на миналия век тежка болест засегнала памучните посеви. Гладът принудил седемнайсетгодишния ми дядо да замине за Бомбай – кипящ от живот метрополис, където малките хора се стичали от древни времена, за да си търсят късмета.
1 Окръг в индийския щат Гуджарат – б. пр.
С две думи, животът ми в кухнята е започнал преди много години със страшния глад на дядо ми, който в продължение на три дни пътувал върху покрива на влака, пържейки се на жаркото слънце с риск за живота си, вкопчен в горещото желязо, което пъплело през равнините на Индия. Така необещаващо започнало пътуването на моето семейство. Дядо не обичаше да говори за първите дни в Бомбай. Баба Ами обаче ми е разказвала, че в продължение на много години той спял на улицата и работел като разносвач на храна за индийските чиновници, които се грижели за задния двор на Британската империя.
За да разберете онзи Бомбай, от който произхождам, трябва да отидете на „Виктория Терминус“2 в час пик. Там ще откриете същината на индийския живот. Вагоните се пръскат по шевовете, а пътниците буквално висят от вратите и прозорците на влаковете, които влизат в гарите „Виктория“ и „Чърчгейт“. Влаковете са така претъпкани, че пътниците не могат да качат дори кутиите си за храна, които пристигат с други влакове след час пик. Веднъж изпратени от верните съпруги, тези кутии – над два милиона очукани тенекиени канчета, изпод чиито капаци се разнася уханието на дал3, зеле с джинджифил и ориз с черен пипер – се разпределят, товарят се на двуколки и се доставят с изключителна прецизност на застрахователните агенти и банковите чиновници из цял Бомбай.