13 Вид ориз с дълги зърна – б. пр.
Когато нямала много работа, баба ми, облечена в риза и панталон – дреха, която ние наричаме салвар камиз – излизала от кухнята, за да се разходи между хамаците и да си побъбри с войниците, които тъгували за дома и за родната кухня. „Какво обича яде? – питала баба. – Какво яде, кога у дома?“
Тогава британските войници й разказвали за пая с говеждо и бъбреци и за парата, която се вдигала, когато ножът се забивал в хрупкавата коричка и разкривал месната плънка. Всеки войник се опитвал да наддума останалите и скоро навесът се изпълвал с възклицания и въодушевено бърборене. Американците също се включвали; решени да не се дават на британците, те търсели най-подходящите думи, за да опишат изпечената на скара пържола от говедо, пасло по тучните поля на Флорида.
И така Ами, въоръжена с познанията, събрани по време на разходките между хамаците, се оттегляла в кухнята, при своята печка тандури, където пресъздавала и интерпретирала чутото. Така например нейният индийски пудинг с хляб и масло, поръсен с прясно индийско орехче, имал голям успех сред британците; американците пък давали мило и драго за хляб наан с плънка от мангово чътни с фъстъчен сос. Не след дълго славата на нашата кухня се разнесла от гурките14 до британските войници и от войнишките бараки до военните кораби, а пред шатрата на „Напеан Сий Роуд“ постоянно спирали джипове.
14 Наемни войници в британската и индийската армия, представители на едноименната народност в Непал – б. пр.
Ами беше забележителна жена. Аз съм това, което съм, благодарение на нея. Няма по-вкусно ястие от нейния зелен хромид – риба, която тя овалваше в масала със сладко чили, увиваше я в бананови листа и я запичаше с малко кокосово масло. За мен това просто и в същото време изтънчено блюдо е връх на индийската култура и цивилизация. Любимото ястие на баба ми е образец, с който сравнявам всяко свое творение в кухнята. Освен това Ами притежаваше невероятното умение да върши по няколко неща едновременно като истински професионален готвач. Като дете често гледах как дребната й босонога фигурка се стрелкаше из кухнята с пръстен под, сръчно овалваше парчета патладжан в брашно от нахут и ги пържеше в кадаи, шляпваше някой от готвачите, подаваше ми парче бадемов сухар и се караше на леля ми.
Крайпътната шатра на Ами бързо се превърнала в добър източник на доходи и баба и дядо изведнъж се замогнали; малкото състояние, което натрупали, материализирало спомена за един милион войници, моряци и летци, преминали през Бомбай.
Но успехът донесъл и нови грижи. Бападжи беше пословичен скъперник и постоянно ни се караше за най-малкото нещо – например че сме сипали твърде много мазнина в тигана. Беше леко чалнат по отношение на парите. И тъй като се отнасял с недоверие към съседите и към нашите роднини от Гуджарат, Бападжи започнал да крие спестяванията си в кутии от кафе и всяка неделя отивал до някакво тайно място извън града и закопавал припечеленото в земята.
Късметът се усмихнал на баба и дядо през есента на 1942 г., когато британската администрация, която се нуждаела от пари, за да продължи да функционира във военно време, обявила за продан известен брой недвижими имоти в Бомбай. Повечето от тях били на Салсете, големия остров, на който се намира Бомбай. Няколко празни парцела на малкия остров Колаба обаче също се продавали. Сред тях било и запуснатото парче земя на „Напеан Сий Роуд“, където живеело моето семейство.
Дълбоко в душата си Бападжи бил селянин и като всички селяни предпочитал земята пред книжните пари. И така, един ден той изкопал всичките скрити кутии и заедно с един грамотен съсед отишъл в банка „Стандард Чартърд“. С помощта на банката Бападжи купил парцел от шестнайсет декара на „Напеан Сий Роуд“, в подножието на хълма Малабар, за който платил 1016 английски лири, 10 шилинга и 8 пенса на търг.
Едва тогава баба ми и дядо ми били благословени с деца. Акушерките изродили баща ми Абас Хаджи в нощта, когато на пристанището в Бомбай станала прочутата експлозия на военни муниции. Огнени кълба озарили вечерното небе, мощни взривове разтърсили прозорците в целия град и именно в този миг баба ми надала смразяващ вик и татко излязъл от утробата й, като заглушил с плача си и експлозиите, и майка си. Всички се смеехме, когато Ами разказваше тази история, защото всеки, който познава баща ми, би се съгласил, че подобен фон е съвсем подходящ за идването му на бял свят. Две години по-късно леля ми се родила при доста по-спокойни обстоятелства.