После дошли Независимостта и Разделението – всяко чудо за три дни. Какво точно се е случвало със семейството ми в онези тежки времена остава загадка – татко никога не даде ясен отговор на въпросите ни. Когато станехме по-настоятелни, казваше: „Беше трудно, нали разбира. Но ние се справили. Стига с тези кръстосани разпити. Донесете ми мой вестник“.
Това, което знаем, е, че подобно на много други и семейството на баща ми е било разделено. Повечето ни роднини избягали в Пакистан. Бападжи обаче останал в Бомбай и укривал близките си в мазето на склада на свой съдружник индус. Веднъж Ами ми разказа, че спели през деня, защото нощем не можели да мигнат заради писъците и кланетата, които се извършвали буквално пред вратата на мазето.
Мисълта ми е, че тази Индия, в която израснал баща ми, била много различна от онази, която дядо ми познавал. Дядо беше неграмотен. Татко посещавал местното училище, което, по собствените му думи, не било кой знае колко добро. При все това обаче той успял да постъпи в Института по хранителни технологии – висше политехническо училище в Ахмедабад.
Образованието, разбира се, заличава старите племенни порядки. В Ахмедабад татко срещнал Тахира – студентка по счетоводство със светла кожа, която по-късно станала майка на децата му. Татко казва, че първо се влюбил в уханието й. Седял надвесен над книга в библиотеката, когато доловил упоителния аромат на чапати15 и розова вода.
15 Чапати или роти – вид безквасен хляб, широко разпространен в Южна Азия – б. пр.
Това била майка ми.
Един от първите ми спомени е как татко стиска здраво ръката ми, докато стоим на булевард „Махатма Ганди“ и се взираме в модерния ресторант „Хидерабад“. Членовете на безумно богатото бомбайско семейство Банаджи и техните приятели тъкмо слизаха от един мерцедес, каран от професионален шофьор. Жените кудкудякаха, целуваха се и коментираха фигурите си; зад тях портиерът сикх отвори стъклената врата на ресторанта.
„Хидерабад“ и неговият собственик Удай Джоши – нещо като индийска версия на Дъглас Феърбанкс-младши16 – често се появяваха на страниците за светски клюки на „Таймс ъф Индия“. Всяко споменаване на Джоши караше баща ми да ругае и да хвърля вестника. Макар че нашият ресторант не беше от класата на „Хидерабад“ – ние предлагахме хубава храна на достъпни цени – татко смяташе Удай Джоши за свой най-голям конкурент. И ето че сега цял куп представители на висшето общество се изсипаха в ресторанта за мехнди – предсватбена традиция, при която ръцете, дланите и краката на булката и нейните приятелки се украсяват със сложни рисунки с къна. За гостите празникът означаваше хубава храна, весела музика и пикантни клюки, а за Джоши – внимание от страна на медиите.
16 Дъглас Феърбанкс-младши (1909-2000) – американски актьор – б. пр.
– Виж – каза татко внезапно. – Гопан Калам.
Татко захапа крайчето на мустака си и стисна ръката ми в потната си лапа. Никога няма да забравя изражението му. Сякаш облаците изведнъж се бяха разнесли и сам Аллах беше застанал пред нас.
– Той милиардер – прошепна татко. – Направил пари с нефтохимикали и телекомуникации. Виж, виж смарагдите на онази жена. Леле. Големи като сливи.
В този момент Удай Джоши изскочи иззад стъклените врати и застана сред елегантните прасковени сарита и копринени костюми а ла Джавахарлал Неру17, сякаш им беше равен. Неколцина фоторепортери веднага го помолиха да се обърне първо на една страна, после на друга. Джоши беше известен с преклонението си към всичко европейско. Той позираше наперено пред щракащите фотоапарати в лъскавия си черен костюм „Пиер Карден“, а светкавиците се отразяваха в изкуствените му бели зъби.
17 Джавахарлал Неру (1889-1964) – министър-председател на Индия в периода 1947 – 1964 г. – б. пр.
Дори в онази крехка възраст прочутият ресторантьор прикова вниманието ми, сякаш беше боливудска легенда. Помня, че носеше пищен пластрон от жълта коприна, а сребристият му тупиран перчем беше сресан назад и фиксиран с няколко флакона лак за коса. Мисля, че никога преди не бях виждал някой толкова елегантно облечен.
– Виж го – изсъска татко. – Виж го това малко петле.
Баща ми не можеше повече да гледа Джоши. Той се обърна рязко и ме повлече към „Сурьодхая“ – супермаркетa, от който купувахме специални четиридесет и пет литрови варели с олио. Бях едва осемгодишен и трябваше да тичам, за да не изоставам от татко с неговите големи крачки и вееща се курта.