– Слушай, Хасан – гласът на баща ми се извиси над шума на колите. – Един ден името Хаджи бъде известно надлъж и нашир, но никой няма помни този петел. Ти само чака и види. Питай хората тогава, питай ги кой Удай Джоши. „Кой това?“, казва те. „А, Хаджи?“ „Хаджи – казва те – Хаджи много известни, много знатно семейство.“
Накратко, татко обичаше да играе на едро. Беше дебел, но висок сто осемдесет и три сантиметра, което е много за индиец. Имаше кръгло лице, къдрава, твърда като тел коса и гъсти мустаци, които мажеше с вакса. Винаги се обличаше старомодно, с курта и панталон.
Баща ми не беше изтънчен човек. Като всички мюсюлмани той се хранеше с ръце, по-точно с дясната ръка, докато лявата си почиваше в скута му. Вместо да поднася храната към устата си с изискан жест обаче, татко забиваше глава в чинията и се тъпчеше с мазно овнешко и ориз като за последно. Докато ядеше, баща ми се обливаше в пот, а на ръкавите му се появяваха мокри петна, големи като паници. Когато най-сетне вдигнеше глава, той гледаше с изцъклени очи като пиян, а брадичката и бузите му лъщяха, покрити с оранжева мазнина.
Обичах го, но трябва да призная, че представляваше страховита гледка. След вечеря татко се дотътряше до канапето, където рухваше, а после в продължение на половин час си вееше с вестник и уведомяваше всички за доволството си с шумно оригване и гръмовно изпускане на газове. Този вечерен ритуал караше майка ми, която произхождаше от семейство на уважавани държавни служители в Делхи, да затваря очи с отвращение. Докато баща ми се хранеше, мама постоянно му правеше забележки.
– Яж по-бавно, Абас – казваше тя. – Ще се задавиш. Мили боже. Все едно имаме магаре на масата.
Татко обаче беше достоен за възхищение. Освен широк размах той притежаваше обаяние и решимост. През 1975 г., когато съм дошъл на този свят, той управлявал семейния ресторант със здрава ръка. Дядо ми, който страдал от емфизема, можел само да ръководи доставките на храна, седнал на своя стол с твърда облегалка в двора – и това в дните, когато се чувствал добре.
Шатрата на Ами беше заменена със сива постройка от тухли и бетон. Семейството ми живееше на втория етаж на голямата къща, над ресторанта. Баба, дядо и бездетните ми леля и вуйчо живееха през една къща. Семейният анклав завършваше с няколко двуетажни дървени бараки, където Бапу, нашият готвач от Керала, и останалите служители спяха на земята.
Дворът беше душата и сърцето на стария семеен бизнес. Количките за доставка на храна и подвижните павилиони бяха наредени до стената в дъното, а в сянката на провисналия брезент се мъдреха казани със супа от рибешки глави, купчини бананови листа и прясна самоса18 върху восъчна хартия. Край отсрещната стена бяха наредени огромни железни варели с ориз, ароматизиран с дафинов лист и кардамон. Около тези лакомства постоянно кръжеше рояк мухи. При задната врата на кухнята обикновено седеше по някой прислужник, който внимателно почистваше ориза басмати от черните бучици пръст. Една жена с намазани с масло коси и със сари, прибрано между краката, неспирно метеше двора с къса метличка. Дворът ни беше винаги пълен с живот, някой постоянно идваше или си отиваше. Това караше петлите и кокошките да сноват насам-натам и нервно да кудкудякат в сенките на детството ми.
18 Вид пържени или печени банички със солена плънка – б. пр.
В горещите следобеди след училище намирах Ами да работи под стряхата на верандата, която се надвесваше над вътрешния двор. Покатервах се върху някоя щайга, за да вдъхна аромата на пикантната рибена супа. Разказвах на баба как е минал денят ми в училище, след което тя ми даваше да бъркам ястието. Спомням си как грациозно повдигаше края на сарито си и отиваше до стената, откъдето ме наглеждаше, докато пушеше желязната си лула – навик, който й беше останал още от дните в Гуджарат.
Помня, сякаш беше вчера – бъркам ли, бъркам ястието в ритъма на града, изпадайки за първи път в оня магичен транс, който ме обзема винаги когато готвя. Лекият вятър свири на двора и донася в дома ни далечния лай на бомбайските кучета, шума на колите и неприятната миризма на канал. Ами седи в сенчестия ъгъл, а малкото й сбръчкано лице изчезва зад кълбата пушек. От верандата на горния етаж се носят младежките гласове на мама и леля, които пълнят банички с нахут и чили. Най-ясно обаче си спомням потракването на желязната бъркалка в ръцете ми, която стърже по дъното на съда и изважда на повърхността истински съкровища – костеливи рибени глави и бели очи, които изплуват насред рубиненочервения водовъртеж.