Все още сънувам това място. Щом човек прекрачеше прага на сигурното семейно жилище, той се озоваваше в подстъпите на печалноизвестното гето на „Напеан Сий Роуд“. То представляваше море от паянтови дървени бараки с импровизирани покриви и стени, набраздени с вади от мръсна вода. От гетото се носеше острата миризма на горящи въглища и гниещи отпадъци, а мръсният въздух тегнеше от кукуригането на петлите, блеенето на козите и тракането на бухалките, които блъскаха проснатото върху циментовите плочи пране. В този квартал и децата, и възрастните се изхождаха на улицата.
От другата ни страна обаче се простираше една съвсем различна Индия. Аз растях, а с мен растеше и страната ми. Хълмът Малабар, който се издигаше над нас, бързо се изпълваше със строителни кранове. Между старите вили изникнаха белите небостъргачи „Мирамар“ и „Палм Бийч“. Не знам откъде се взеха всички тези заможни хора; имах чувството, че изведнъж са поникнали от земята като богове. Навсякъде се говореше за едно и също – за новозавършили софтуерни инженери, за търговци на метални отпадъци, за износители на пашмина19, за производители на чадъри и тем подобни. Милионерите прииждаха; първо бяха стотици, после станаха хиляди.
19 Вид фина кашмирена вълна – б. пр.
Веднъж месечно татко ходеше до Малабар. Обличаше чиста курта, хващаше ме за ръка и ме повеждаше нагоре по хълма, за да „изразим почитта си“ към могъщите политици. Боязливо пристъпвахме през задните входове на вилите с цвят на ванилия, където икономи с бели ръкавици безмълвно ни посочваха теракотени делви досами вратите. Татко оставяше своята торбичка от кафява хартия върху купчината от подобни хартиени торбички, вратата безцеремонно се затръшваше под носа ни, а ние поемахме към дома на следващия член на Бомбайската регионална конгресна комисия, за да оставим поредната хартиена торбичка, пълна с рупии. Този ритуал си имаше строги правила. Имахме право да минаваме само през задния вход и никога – през главния.
Спомням си как веднъж, след като бяхме приключили обиколката си, татко купи сок от манго и печена царевица, като си тананикаше, и двамата седнахме на една пейка във „Висящите градини“ – обществения парк на хълма Малабар. Седяхме под палмите и бугенвилиите20 и наблюдавахме случващото се в „Бродуей“ – съвсем нова жилищна сграда, разположена отвъд обления от слънцето парк. Бизнесмени се качваха в мерцедесите си; деца в училищни униформи излизаха от зданието; съпруги отиваха на тенис или на чай. Непрекъснат поток от заможни джайнисти21 с копринени роби, космати гърди и очила със златни рамки минаваше покрай нас и се стичаше в Джайн Мандир – храм, където вярващите мажеха идолите с паста от сандалово дърво.
20 Растение с разкошни ярки цветове – б. пр.
21 Последователи на джайнизма, традиционна индийска религия – б. пр.
Баща ми впи зъби в царевицата и лакомо я загриза. Зърна царевица залепнаха по мустаците, бузите и косата му.
– Много пари – каза той, като примлясна и посочи през улицата с оглозгания кочан. – Богати хора.
Момиче и бавачката му, които отиваха на рожден ден, излязоха от жилищната сграда и спряха такси.
– Това момиче от мое училище. Виждал я на площадката.
Баща ми изхвърли царевичния кочан в храстите и избърса лицето си с кърпичка.
– Така ли? – каза. – Тя добра?
– Не. Тя мисли, че много готина.
Спомням си, че в този момент един микробус се приближи до входа на жилищната сграда. Това беше легендарният ресторантьор Удай Джоши, който сега извършваше още една услуга – доставка на храна до дома, идеално решение за онези ужасни дни, когато прислугата е в почивка. Джоши ни намигаше от огромната снимка на микробуса, а от устата му излизаше балон като в комикс. „НЕ НА СУЕТНЯТА И БЪРКОТИЯТА В КУХНЯТА. НИЕ ГОТВИМ ВМЕСТО ВАС.“
Разносвачът, облечен в бял жакет, изскочи от микробуса, който беше пълен с тенекиени съдове, капаци и фолио. Портиерът отвори вратата. Спомням си ръмженето на баща ми.
– Какво крои Джоши?
Баща ми отдавна беше махнал старата американска военна палатка и я беше заменил с тухлена сграда и пластмасови маси. Зданието постоянно се огласяше от весела глъчка. Когато бях на дванайсет обаче, татко реши да мине в по-висока категория, за да се доближи до ресторанта на Удай Джоши, и превърна старата ни гостилница в ресторант с 365 места, наречен „Боливудски нощи“.
Татко поръча каменен фонтан за ресторанта и окачи въртяща се огледална сфера над малкия дансинг в средата на салона. Накара майсторите да боядисат стените в златистожълто, след което ги покри със снимки с автографи на боливудски звезди. (Беше се вдъхновил от снимките на някакъв холивудски ресторант.) После баща ми плати на няколко млади актриси и техните съпрузи, за да идват редовно в ресторанта, и, като по чудо, фоторепортер на лъскавото списание „Хелоу Бомбай!“ винаги се оказваше наблизо в точния момент. През уикендите татко наемаше певци, които блестящо имитираха легендарните Алка Ягник и Удит Нараян.