Увиснали с главите надолу, със свити сърца и треперещи гребени, пилетата попадаха в тъмно и топло затворено помещение, осветено от една-единствена слаба виолетова лампа. Там птиците веднага се успокояваха, спираха да крякат и да пляскат с криле и само от време на време някоя изкудкудякваше. После поточната линия неумолимо продължаваше към следващото помещение. Там главите на висящите птици се докосваха до невинна на вид жица. Токовият удар ги зашеметяваше. В последното помещение ги очакваше още една жица.
Така птиците не виждаха въртящото се острие, прилично на електрическа отварачка за консерви, което прерязваше гърлата им, нито чуваха как кръвта им шурти по стоманените стени. Пилетата не виждаха работника, който се навеждаше над тях с нож в ръка и прерязваше гърлата на онези птици, с които машината не се беше справила докрай. Не виждаха и коритата под работния тезгях, които се пълнеха с телесни течности. Аз обаче ги виждах. Виждах и как мъртвите птици влизат в дълга метална кутия, където ги заливат с вряла вода, за да омекнат перата им. После валяци смъкваха белите им одежди и пилетата излизаха от кутията розови и голи, за да попаднат в ръцете на десетките мъже и жени, които разфасоваха, опаковаха и товареха закланите птици.
Спомних си всичко това в онази безсънна нощ и този спомен ме успокои, защото си дадох сметка, че в живота често не сме в състояние да предвидим какво ни очаква, но че точно в тези моменти на несигурност трябва да запазим спокойствие и да продължим да крачим уверено напред, въпреки че насреща виждаме само мрак.
Малко преди да заспя си спомних една от любимите фрази на вуйчо Маюр, която той често повтаряше, когато бях дете и двамата се разхождахме из бедняшките квартали на Мумбай, хванати за ръка.
– Хасан, бог дава и бог взема – казваше вуйчо, като клатеше весело глава. – Запомни обаче едно: Аллах прави всяко нещо с времето си.
Ето че стигнахме и до последното важно събитие от онези дни. След като освободихме Клод, двамата с Жак се заехме да търсим нов сервитьор. Интервюирахме куп кандидати – жена от Уелс с пиърсинг на носа; турчин, който изглеждаше сериозен и обещаващ, но почти не говореше френски; французин от Тулуза, който изглеждаше идеален на документи, докато не научихме по заобиколни пътища, че е бил арестуван три пъти за палеж на автомобили по време на студентските вълнения. Накрая наехме по-малкия брат на един от най-добрите ни сервитьори, Абдул, който обеща лично да наглежда родственика си.
Търсенето ни вече беше приключило, когато в един късен следобед Жак дойде в кабинета ми, за да ми каже, че на долния етаж ме чака някаква готвачка, която иска да ме види лично.
Вдигнах поглед от икономическите анализи, които разглеждах.
– Жак, много добре знаеш, че не търсим готвачи.
– Тя каза, че сте били колеги.
– Къде?
– В „Плачещата върба“.
Отдавна не бях чувал това име, но когато Жак го спомена, сякаш ме удари гръм. Сърцето ми заби лудо.
– Кажи й да се качи.
Признавам, бях толкова превъзбуден, че се страхувах и донякъде очаквах на вратата да застане мадам Мальори.
Но, разбира се, не беше тя.
– Маргарет! Каква приятна изненада!
Маргарет застана колебливо на вратата на кабинета ми, скромна и срамежлива както винаги, и зачака да я поканя да влезе. Измъкнах се иззад бюрото си, двамата се прегърнахме и целунахме, след което въведох бившата си колежка и възлюбена в кабинета.
– Извинявай, че ти се изтърсих така, Хасан. Трябваше първо да се обадя.
– Глупости. Ние сме стари приятели. Ела да седнеш. Какво те води в Париж?
Маргарет Боние, облечена в рокля на френски лилии и жилетка, с чанта от телешка кожа на рамо, нервно хвана кръстчето, което висеше на шията й, и го поднесе към устните си така, както правеше преди много години, когато мадам Мальори ни тормозеше. Маргарет, разбира се, се беше променила. Косата й беше боядисана в пепеляворусо. Въпреки напредването на възрастта обаче тя по някакъв начин бе успяла да се запази и под следите на времето аз видях някогашната си приятелка.
– Търся си работа.
– В Париж?
– Омъжих се. За Ернест Боршод, автомонтьора. Помниш ли го?
– Да, помня го. Брат ми Умар беше луд по колите. Двамата с Ернест постоянно се занимаваха с някакви двигатели.
Маргарет се усмихна.
– В момента Ернест е представител на „Мерцедес“ и „Фиат“. Имаме две деца, момче и момиче. Момичето, Шантал, е на осем, а Ален е на шест.
– Това е чудесно. Поздравления.
– С Ернест се разделихме. От два месеца сме разведени.
– О – промълвих. – Съжалявам.
– Преместих се в Париж с децата. Една от сестрите ми живее тук. Всички имахме нужда от промяна.
– Разбирам.
Маргарет ме погледна право в очите.
– А може би трябваше да дойда в Париж още преди години.
Не отговорих нищо.
– Разбира се, градът е много скъп.
– Така е.
Маргарет погледна през прозореца в опит да се овладее, след което отново се обърна към мен.
– Прости ми за дързостта – заговори тя толкова плахо, че думите й едва се чуваха – но… имаш ли нужда от помощник-готвач? Готова съм да правя каквото и да е – топла кухня, студена кухня, десерти…
– Не, боя се, че не. Съжалявам. Не мога да си позволя да наема повече хора.
– О – промълви Маргарет.
Тя се огледа уплашено, сякаш се чудеше какво да прави оттук нататък. Забелязах, че раменете й изведнъж се приведоха. После Маргарет стана, за да се сбогува, като стискаше дамската си чанта. Усмихна се, но устните й потрепваха.
– Извини ме за безпокойството, Хасан. Не се сърди. Но нали разбираш, ти си единственият ресторантьор, когото познавам в Париж, и не знам към кого другиго бих могла да…
– Седни.
Маргарет ме погледна като уплашено момиченце и отново поднесе кръстчето към устните си.
Посочих й стола.
– Ще седнеш ли?
Маргарет седна.
Обадих се на шеф Пико.
– Здравей, Андре, Хасан се обажда. Исках да те питам дали все още търсиш готвач за студена кухня. Онзи не се ли справи? Да, да, знам. Младите готвачи се държат ужасно в днешно време. Такива примадони са. Знаеш ли, всъщност е много хубаво, че онзи младеж не се е справил, защото аз имам отлично предложение за теб. Да, да, не се безпокой. Работил съм с нея в „Плачещата върба“. Първокласен помощник-готвач. Работлива и много опитна. Казвам ти, човече, ще ми благодариш. Не, не мисля. Наскоро се е преместила в Париж. Веднага ще ти я пратя.
Приключих разговора и за свой ужас установих, че Маргарет не е развеселена от факта, че съм й намерил работа на Монпарнас. Плачеше и не беше в състояние да говори. Кабинетът ми се изпълни с хлипането й. Не знаех какво да правя и накъде да гледам. И в този момент, все още разтреперана от вълнение и с наведена глава, Маргарет протегна лявата си ръка през масата, а пръстите й се разпериха във въздуха.
Тогава разбрах колко й е било тежко и че е постъпила така, както е смятала за редно.
Затова протегнах дясната си ръка и пръстите ни се сплетоха.