– Преместих се в Париж с децата. Една от сестрите ми живее тук. Всички имахме нужда от промяна.
– Разбирам.
Маргарет ме погледна право в очите.
– А може би трябваше да дойда в Париж още преди години.
Не отговорих нищо.
– Разбира се, градът е много скъп.
– Така е.
Маргарет погледна през прозореца в опит да се овладее, след което отново се обърна към мен.
– Прости ми за дързостта – заговори тя толкова плахо, че думите й едва се чуваха – но… имаш ли нужда от помощник-готвач? Готова съм да правя каквото и да е – топла кухня, студена кухня, десерти…
– Не, боя се, че не. Съжалявам. Не мога да си позволя да наема повече хора.
– О – промълви Маргарет.
Тя се огледа уплашено, сякаш се чудеше какво да прави оттук нататък. Забелязах, че раменете й изведнъж се приведоха. После Маргарет стана, за да се сбогува, като стискаше дамската си чанта. Усмихна се, но устните й потрепваха.
– Извини ме за безпокойството, Хасан. Не се сърди. Но нали разбираш, ти си единственият ресторантьор, когото познавам в Париж, и не знам към кого другиго бих могла да…
– Седни.
Маргарет ме погледна като уплашено момиченце и отново поднесе кръстчето към устните си.
Посочих й стола.
– Ще седнеш ли?
Маргарет седна.
Обадих се на шеф Пико.
– Здравей, Андре, Хасан се обажда. Исках да те питам дали все още търсиш готвач за студена кухня. Онзи не се ли справи? Да, да, знам. Младите готвачи се държат ужасно в днешно време. Такива примадони са. Знаеш ли, всъщност е много хубаво, че онзи младеж не се е справил, защото аз имам отлично предложение за теб. Да, да, не се безпокой. Работил съм с нея в „Плачещата върба“. Първокласен помощник-готвач. Работлива и много опитна. Казвам ти, човече, ще ми благодариш. Не, не мисля. Наскоро се е преместила в Париж. Веднага ще ти я пратя.
Приключих разговора и за свой ужас установих, че Маргарет не е развеселена от факта, че съм й намерил работа на Монпарнас. Плачеше и не беше в състояние да говори. Кабинетът ми се изпълни с хлипането й. Не знаех какво да правя и накъде да гледам. И в този момент, все още разтреперана от вълнение и с наведена глава, Маргарет протегна лявата си ръка през масата, а пръстите й се разпериха във въздуха.
Тогава разбрах колко й е било тежко и че е постъпила така, както е смятала за редно.
Затова протегнах дясната си ръка и пръстите ни се сплетоха.
Бледото мартенско слънце се скри зад покривите на къщите. Беше онова време на деня, когато ресторантът дремеше между обяда и вечерята. Служителите се завръщаха уморени и изнервени след двучасовата почивка, тъй като не бяха сигурни дали ще успеят да се стегнат за вечерта. Салонът на ресторанта, който само след няколко часа щеше да грейне в ярки светлини, сега изглеждаше сив и тъжен. Трудно ми беше да запазя доброто си настроение. Късната зима зъзнеше в гънките на кадифените завеси. Под един от столовете беше паднало хлебче, което ми заприлича на мъртъв бръмбар.
Както обикновено бях в кухнята. Докато задушавах лука и чесъна, ме обзе трансът, в който изпадам винаги, когато готвя. По някаква причина обаче през онази тъмна мартенска вечер аз не му се отдадох напълно, а останах на границата между унеса и бодростта, сякаш знаех, че всеки момент ще се случи нещо съдбовно.
Докато разклащах цвъртящия тиган, чувах стъпките на келнерите, които се връщаха от следобедна почивка. Чувах също бръмченето на прахосмукачката. Чувах и как някой от чираците почиства кафе машината. Мрачният допреди малко ресторант лека-полека се изпълваше с шума на ежедневните дейности – остреха се ножове, постилаха се чисти покривки, а откъм горния етаж се чуваше мощното бучене на принтера в счетоводството. Скоро от мрачното ми настроение не беше останала и следа.
Вечерният вестник „Франс соар“ се промушил през процепа за писма във вратата и тупнал на пода. Жак, който дори в ерата на цифровите технологии не желаеше да се откаже от хартията, вдигнал вестника и го занесъл до масата, където сервитьорите вечеряли набързо печена andouillette171, преди да се захванат за работа.
171 Вид наденица от едро скълцано месо – б. пр.
Жак седнал при тях с вестник под мишницата, сипал си порция наденица с ориз и доматена салата и се зачел във вестника. Изведнъж обаче управителят се задавил и изпуснал вилицата си. Преди другите да разберат какво става, той скочил и се втурнал през салона. Младите калпазани, които даваха мило и драго за един хубав бой, хукнали след него с надеждата да станат свидетели на първокласно изпълнение.
Така се появиха в кухнята – шумни, задъхани, превъзбудени. Тези, които бяхме в кухнята и невинно чистехме грах, режехме лук и транжирахме месо, се сепнахме и се заоглеждахме притеснено, докато Жак крещеше и размахваше вечерния вестник във въздуха.