Това беше.
Моята специална вечер свърши.
В момента, в който заключих вратата на задния вход, радостта от опияняващия успех се стопи. Обзе ме униние. Това беше онази тъга, която изпитва тенорът след бляскаво представление в „Ла Скала“. И в света на кулинарията не е по-различно.
„Tant pis“, както обичаше да казва Серж. Много лошо.
Трябва да се научим да приемаме лошото заедно с доброто.
Уверих се, че прозорците са затворени, а килерът – заключен. После се качих на горния етаж, за да проверя дали всички компютри и лампи са загасени и да си взема телефона и ключовете. След като се върнах на долния етаж, загасих осветлението в салона. За последен път погледнах към залата, където белите мадагаскарски покривки все още се белееха в тъмнината. Включих алармата и затворих вратата зад себе си.
Бръшлянът около табелата на ресторанта беше потънал във вечерна роса, която обаче не беше замръзнала. За първи път през онази година почувствах утехата от наближаващата пролет. Беше само един полъх в нощта, но аз го усетих ясно. Погледнах към улица „Валет“, както правех всяка вечер. Това беше любимата ми гледка в цял Париж – куполът на Пантеона, който на светлината на прожекторите приличаше на рохко яйце. Заключих входната врата.
Полунощ минаваше, но както се досещате, парижките нощи винаги са опияняващи и пълни с живот. По улица „Валет“ слизаше влюбена двойка на средна възраст, а студент от Сорбоната профуча в обратна посока с червеното си кавазаки. Мисля, че тези хора също чувстваха приближаването на пролетта.
Тръгнах към къщи пеша, през тъмните улички на Латинския квартал, към апартамента зад Ислямския институт. Не беше далеч. Трябваше само да мина покрай площад „Контрескарп“ и покрай евтините арабски ресторанти на тясната улица „Муфтар“.
Някъде по средата на улица „Муфтар“ обаче се спрях. Отначало не повярвах на сетивата си. Подуших отново влажния нощен въздух. Нима беше възможно? По павираната уличка весело се носеше неповторимото ухание на детството ми. Долових аромата на мачли ка салан – рибеното къри, което толкова отдавна не бях ял.
Неспособен да устоя, аз се спуснах по тъмната уличка, следвайки обсебващото ухание на къри. А там, в края на улицата, притиснат между два съмнителни алжирски ресторанта, стоеше малък новооткрит ресторант на име „Мадрас“. В момента ресторантът беше затворен.
Над главата ми бръмчеше улична лампа. Надникнах през витрината на ресторанта. В салона се виждаха десетина груби дървени маси, покрити с хартиени покривки и подредени в очак- ване на утрешните гости. По яркожълтите стени висяха черно-бели снимки от Индия в прости рамки. На снимките се виждаха продавачи на вода, тъкачки, гари и претъпкани влакове. В салона беше тъмно, но ярките флуоресцентни лампи в кухнята светеха, така че успях да видя какво се случва там.
Върху печката къкреше казан с рибен кебап – специалитета за следващия ден. В тесния коридор уморен самотен готвач по тениска и престилка седеше на трикрако столче с купичка пикантно рибено къри в ръка.
Несъзнателно долепих дланта си, гореща като чапати, до стъклото. Изпитах силна, почти непоносима болка. Чувствах се празен и тъгувах за мама и за Индия, за моя шумен и любвеобилен баща, за моята учителка мадам Мальори и за семейството, което нямах, тъй като бях пожертвал личния си живот в името на амбициите си. Тъгувах за покойния си приятел Пол Вердюн, а също за скъпата ми Ами и за нейния великолепен зелен хромид. Всичко това изведнъж започна много да ми липсва.
И тогава, както си стоях пред малкия индийски ресторант и копнеех неудържимо за отминали неща, изведнъж си спомних нещо, което мадам Мальори ми беше казала една пролетна утрин преди много години. Беше един от последните ми дни в ресторанта й.
Бяхме в таванския й апартамент в „Плачещата върба“. Мадам Мальори седеше в любимото си кресло, загърната с шал, пиеше чай и гледаше гълъбите, които гукаха в клоните на върбата. Аз седях срещу нея, четях De re coquinaria и си водех записки в кожения тефтер, с който не се разделям и до ден-днешен. Мальори остави рязко чашата в чинийката, за да ме накара да вдигна поглед.
– Когато си тръгнеш оттук – каза мрачно мадам Мальори – най-вероятно ще забравиш повечето неща, на които съм те научила. Това е неминуемо. Ако обаче запомниш нещо, нека това да бъде съветът, който баща ми ми даде, когато бях съвсем млада. Един известен писател с доста чепат характер тъкмо си беше тръгнал от нашия семеен хотел. Тогава татко ми каза: „Жертрюд, запомни, че снобът е човек, напълно лишен от добър вкус“. Аз забравих този отличен съвет. Вярвам обаче, че ти няма да си толкова глупав.