Мальори отпи от чая си, след което ме погледна многозначително с онези очи, смущаващо сини, пронизващи и блестящи въпреки възрастта й.
– Не съм много по приказките, но ще ти призная, че в един момент от живота си бях кривнала от правия път. Вярвам, че ти ми беше изпратен, може би от обичния ми баща, за да отворя сърцето си за света. Благодаря ти за това. Ти ме накара да осъзная, че добрият вкус не е привилегия на снобите, а Божи дар, който понякога откриваме на най-невероятни места и у най-невероятни хора.
И така, докато гледах как умореният собственик на ресторант „Мадрас“ хапва непретенциозния, но страшно вкусен рибен кебап в края на работния ден, аз си дадох сметка какво щях да отговоря на мосю Барто, ако този невъзможен човек отново ми кажеше, че трябва да се чувствам поласкан, задето съм първият чужденец, допуснат във френския кулинарен елит. Щях да повторя думите на мадам Мальори за парижките сноби и щях да му дам малко време, за да осмисли чутото, след което щях да се наведа към него и да изсъскам:
– Е, какво ще кажете?
Но камбаната на близката църква удари един часа и аз се замислих за задачите, които ме очакваха на следващия ден. Ето защо за последен път погледнах с копнеж към ресторант „Мадрас“, след което рязко се обърнах и продължих надолу по улица „Муфтар“, като оставих зад гърба си упоителното ухание на мачли ка салан – ароматно напомняне за това откъде съм тръгнал – и потънах в парижката нощ.
– Хасан, ти ли си?
Откъм кухнята се чуваше подрънкване на съдове.
– Да.
– Невероятно! Три звезди!
Мехтаб дойде в коридора, облечена в най-хубавия си салвар камиз. Беше си направила хубава прическа и се беше гримирала, както правеше някога мама. Сестра ми ми се усмихна и протегна ръце.
– Не е зле – казах аз. Като деца често употребявахме този израз.
– Толкова съм горда. Да можеше мама и татко да са тук. Едва се сдържам да не заплача.
Всъщност обаче Мехтаб не изглеждаше като човек, готов да се разплаче всеки момент.
Тя дори ме ощипа, при това доста силно.
– Ау! – извиках.
Сестра ми размаха пръст, при което златните гривни на ръката й звъннаха.
– Ей, шемет! Защо не ми се обади да ми кажеш? Направо ме хвана срам от съседите. Да научавам такива новини от чужди хора.
– Мехтаб, исках да ти се обадя, но бях прекалено зает. Аз самият разбрах малко преди ресторантът да отвори. Гостите дойдоха, а телефонът не спря да звъни. Всеки път, щом понечех да ти се обадя, изникваха нови и нови задачи.
– Не се оправдавай.
– А на теб кой ти каза?
Изведнъж Мехтаб омекна.
Тя сложи пръст върху устните си и ми направи знак да я последвам.
***
Маргарет седеше на бялото кожено канапе в дневната и дремеше. Ръцете й бяха отпуснати върху раменете на сина и дъщеря й, които спяха дълбоко, положили глави в скута на майка си и сгушени под одеялата, с които Мехтаб ги беше завила. Лицата на двете деца излъчваха най-чиста и трогателна невинност.
– Нали са прекрасни? – прошепна Мехтаб. – И са толкова добри. Изядоха си всичко на вечеря.
Лицето на сестра ми беше озарено от неописуемата радост най-сетне да има деца в дома си. Някога Мехтаб мечтаеше да има свое семейство, но мечтата й така и не се сбъдна.
После обаче тя се намръщи, както правеше някога леля ни, и промълви:
– От всичките ти приятели единствено тя си направи труда да ми съобщи, че си получил трета звезда.
Мехтаб отново ме ощипа, но този път по-слабо.
– Маргарет ми донесе вечерния вестник. Много мило момиче. Разказа ми за съпруга си. Какво животно. Страдали са много – и тя, и децата. А ти защо не си ми казал, че се е преместила в Париж?
За щастие в този момент Маргарет отвори очи, спасявайки ме по този начин от въпросите на Мехтаб. Когато видя, че я гледаме, застанали на вратата на стаята, на лицето й грейна мила усмивка. После Маргарет бавно и внимателно се измъкна от прегръдката на децата си, които продължаваха да спят дълбоко.
След като излязохме в коридора, ние се прегърнахме и целунахме сърдечно.
– Не мога да повярвам, Хасан. Толкова се вълнувам.
– Аз самият бях изумен. Дойде ми като гръм от ясно небе.
Стиснах ръцете й и я погледнах в очите.
– Благодаря ти, Маргарет. Благодаря ти, че дойде да кажеш на сестра ми.
– Дойдохме веднага щом научихме новината. Беше прекрасно. Исках на всяка цена да те видя и да те поздравя. Immédiatement. Какво невероятно постижение. Мадам Мальори беше права.
– Сигурен съм, че в момента тя казва същото на татко там горе, на небето.