Вл. В. признава наполовина това със своята неуместна теория за двата вида писатели — „културни“ и „некултурни“. Едни от писателите били „културни“, други „некултурни“. Вл. В. се заема да докаже това и попада в положение на оня, който, за да оправдае една своя нелепост, трупа върху нея други още по-големи. Между „културните писатели“ той туря, разбира се, Н. Лилиев, а между „некултурните“ наред с Елин Пелин и Каралийчев — Достоевски!
Да, това е факт, читателю, колко голямо и да е учудването ви. Създателят на философския роман, най-големият гений на руската земя бил некултурен! За да уверя Вл. В. (не читателя), че Достоевски е културен, аз бих му препоръчал да прочете „Дневникът на писателя“; бих му посочил статията на Л. Гросман за Достоевски в „От Пушкин до Блок“, от тех ще види, че Достоевски е познавал както трябва западната култура; бих могъл да му дам статията на вещия Гросман за „Библиотеката на Достоевски“, за да види колко начетен е бил великият руски романист и философ. „Четенията на Достоевски са извънредно обилни и разнообразни, пише Л. Гросман…
През целия си тревожен, скитнически и работнически живот Дост. неизменно се явява като тип на страстен книжник… Да се разбере Достоевски извън неговите четения е невъзможно.“ Българският „културен критик“ не е чувал и на съне авторите и книгите, които Дост. е прочел. Той ще ококори очи, ако узнае, че „върху разсъжденията на Зосима (в «Братя Карамазови») за молитвата, за любовта, за ада и за съприкосновението с другите светове Сведенборг е упражнил своето влияние.“ Но всичко това би било излишно, защото Достоевски сам, макар и умрял, може да отговори на нашия теоретик. Изглежда, и в онова време, когато е бил жив гениалният русин, ща да са живували Вл. Василевци и един от тях ще да го е упрекнал, че той (Дост.) вярва в Бога от некултурност. Ето що пише в отговор на тогавашния и сегашния „Вл. Василев“ разсърденият писател в „записната си книжка“: "Мерзавците ме дразнеха с необразована и ретроградна вяра в Бога. И тези искаха да ме учат и се смееха над моето неразвитие. Та на тяхната глупава природа и не се е присънвала такава сила на отрицанието, което съм преминал аз (цитатът е взет от книгата „Спор за Букинин и Достоевски“). — Сега, надявам се, Вл. В. ще се успокои и за в бъдеще ще се откаже от всякакви „теории“.
Но за да бъде пълна характеристиката му, ще трябва да се полюбуваме още на 2–3 куриоза.
Известно е, че Вл. В. обича да употребява чужди думи, чието значение не разбира, и да ги пише с чуждите им окончания. Напр. той пише „нервозитет“ вместо нервозност или нервност. В статията си от „Стрелец“, бр. 6 аз го бях поправил; но съм сбъркал, защото според Вл. В. „нервозитет“ и „нервозност“ били две различни неща, имали две различни значения. Не напразно са изтъквали, че Вл. В. не знае чужди езици. Ако Вл. В. беше учил немски и френски, щеше да види, че на немски се пише Nervosität, Intensität, Identität, Individualität, на френски — nervosite, intensite, identite, individualite, а на български — нервност, интензивност, идентичност, индивидуалност — което значат все същото. Аз бих попитал Вл. В.: ако идентитет значи тъждество, еднаквост, да не би идентичност да не значи тъждество и еднаквост? Да не би един български физик или психолог под интензитет да разбира едно, а под интензивност — друго? По липса на друго българска дума един българин трябва да предпочете нервозност пред нервозитет, защото нервозност е поне побългарена с окончанието и звучи български, а нервозитет е дума с немско окончание. Важното в случая е, че „нервозитет“ и „нервозност“ значат едно и също. И ако има „човек, който не е научил още правилното значение и употребимост на думите и има нахалството да изрича мнения“, тоя човек е редакторът на „Златорог“. Който се съмнява, нека прочете брошурата на проф. К. Гълъбов „Пакостната роля на един критик“ (София, 1927 г.), за да види, че Вл. В. не знае още що значи „пейзажист“, „композиция“, „пантеист“ и „ренесанс“, макар да си служи с тях на всяка стъпка. И други преди г. Гълъбов са изтъквали, че Вл. В. употребява много чуждици и не на място, но той не само че не отказва, но на пук продължава да сипе чужди думи, сякаш нарочно ги заучава от „Речника на чуждите думи“ на Футеков. Той говори и латински изречения: след 10–15 медиативности, индивидуалитети, наивитети и сензативности изведнъж се натъкваш на някое „casus belli“ или „o tempora, o mores“…