Няма какво да се прави; ще се търпи. Лошото е, че Вл. В. е почнал да оправя и другите. Научил от г. Гълъбов името на Шпенглер и нещо за философията му, още на третия ден той начева да го коригира. Но нали не схваща бързо, пък има и страст към чужди думи, сиромахът изтървава отеднъж: „Шпенглеровата мутационна теория“. Шпенглероввата философия на културата не е никаква мутационна теория; тя няма нищо общо с мутационната теория на Хуго де Фриз. Никъде в „Залеза на Европа“ не се говори за мутации, не се среща даже тая дума; нито пък г. проф. Гълъбов в своята статия в „Златорог“ или в своята книжка върху Шпенглера е нарекъл Шпенглеровата философия „мутационна теория“.
Сега да кажем нещо и за остроумието на Вл. В., защото той се упражнява да бъде остроумен. Аз бях писал: „Може едно произведение да бъде разсъдъчно — напр. целия Бодлер — и все пак да е хубаво.“ Вл. В. пита: „Бодлер произведение ли е?“ Това значи да се правиш глупав, за да изглеждаш остроумен. Тогава, ако Вл. В. чуе да се казва „купих си Волтер“, той може да попита „Волтер зарзават ли е?“ Ако чуе да се казва „цитирам Вазов“, — „Вазов цитат ли е?“ В тоя случай Бодлер не е произведение, нито Вазов цитат, г. Вл. Василев, а имаме работа с метонимия! Разбрахте ли? Ето прочее: Вл. Василев не знае и стилистика. Не е ли по-добре вместо да пише дълги и никому ненужни статии, за да доказва какво не знае, да седне и да чете граматика и стилистика и да попълни образованието си? Нека сега читателят съди прав ли съм бил, когато съм твърдял (в „Нашата критика“), че на нашия критик липсват най-елементарни познания?
Вл. В. не може да разсъждава правилно, той не е чел литература, той не знае стилистика, той не знае граматика; какво знае тогава Вл. В.? — Да ругае, както е обругал мене и г. Гълъбов: „мания и глупост“, „подлост“, „съвременен маниак“, „озлобено нищожество“, „хитрец или простак“, „литературна гаменария“, „доказва тъпотата си“, „мерзост“, „мамин син“, „занесен литератар“. Не вярвате ли? Можете тогава да разгърнете статията на Вл. В., ще намерите три пъти по толкоз ругатни. Ругатните слагат последната черта върху портрета на тоя господин. У нас той не е единственият, срещат се и други. Но ако има тук нещо за учудване и съжаление, то е: как е можал да стигне до това положение, че днес да се принуден да спориш с него.
1927–1928 г.