Дж. Д. Селинджър
На Есме — с обич и омерзение
Наскоро получих с въздушна поща покана за една сватба, която ще стане в Англия на осемнайсети април. Какво ли не бих дал, за да присъствам на тази сватба; ето защо, когато пристигна поканата, отначало реших, че ще е напълно възможно да извърша това пътуване до чужбина със самолет, каквито и да са разноските. Но след това обсъдихме доста обстойно въпроса с жена ми — невероятно уравновесено и трезво същество, и решихме да не заминавам — преди всичко аз съвсем бях забравил, че тъща ми се надява да прекара последните две седмици от април при нас. Право да си кажа, не ми се случва да виждам толкова често мама Гренчър, а пък и годините й не намаляват. Тя е на петдесет и осем. (Самата тя първа би признала това.)
Но независимо от всичко, където и да се намирам, аз не съм от онези, които дори пръста си не биха помръднали, за да спасят една сватба от скука. И тъй, загрижен за сватбата, надрасках няколко откровения на булката, която познавах близо от шест години. Ако моите бележки причинят известно безпокойство на младоженеца, с когото не се познавам, толкова по-добре. Целта ми не е да доставя някому удоволствие, а да напътя, да поуча.
През април 1944 година аз бях между шестдесетимата американски военни, които преди десанта в Европа минаваха в Девън, Англия, доста специален курс на обучение, ръководен от английското разузнаване. Като се оглеждам назад, мисля си, че ние, шестдесетимата, бяхме, кажи-речи, уникални в едно отношение: в цялата група нямаше нито един особено общителен.
Всички имахме слабост към писане на писма и ако се случеше да си продумаме нещо извънслужебно, обикновено се задаваше въпросът има ли някой повече мастило. Когато не пишехме писма и бивахме свободни от занятия, всеки от нас си ходеше най-често по свой собствен път. В ясни дни моят път обикновено ме водеше към живописната природа извън града. А в дъждовни дни седях някъде на сушина и четях книга, често пъти само на една крачка от някоя маса за пинг-понг.
Курсът трая три седмици и завърши в една много дъждовна събота. По план в седем часа вечерта същия ден цялата наша група трябваше да замине за Лондон, където, както се говореше, щяхме да бъдем придадени към пехотни и въздушни поделения, сформирани за десанта. Към три часа следобед аз вече бях прибрал всичките си вещи във военния куфар, включително брезентовата торба за противогаза, пълна с книги, които бях донесъл от другата страна на океана. (Няколко седмици преди това бях пуснал самия противогаз от един илюминатор на „Мавритания“, давайки си ясна сметка, че ако врагът реши да използва газ, аз никога няма да успея да сложа навреме това чудо на лицето си.) Помня, че седях дълго пред крайния прозорец на нашата барака и гледах полегатите стрели на потискащия дъжд, а пръстът на спусъка като че ли ме сърбеше или може би само така ми се струваше. Зад гърба си чувах неприятното дращене на много писалки върху много пощенски листове със знака на победата. Изведнъж, без да съм си наумил нещо определено, аз се откъснах от прозореца, сложих си мушамата, шалчето от кашмирска вълна, обувките, вълнените ръкавици и фуражката (която, все още ми напомнят това, че съм носил по много специален начин — нахлупена над двете уши). После, след като сверих часовника си с часовника в тоалетната, тръгнах по дългия, мокър, постлан с камъни хълм към града. Не обръщах внимание на светкавиците, които тряскаха около мен. Или ми беше писано да ме убият, или не.
В центъра на града, където може би ставаха най-много локви, се спрях пред една черква да прочета обявите на дъската — най-вече защото написаното, бяло върху черно, привлече вниманието ми, но отчасти и затова, че след тригодишна военна служба ми беше станало навик да чета всякакви обяви. На дъската имаше съобщение, че в три и петнайсет ще се състои репетиция на детски хор. Погледнах ръчния си часовник, после пак дъската. С кабърче беше окачен списък на децата, които трябваше да присъстват на репетицията. Застанал на дъжда, прочетох всички имена, след което влязох в черквата.
Десетина възрастни седяха, пръснати по пейките, и някои от тях държеха в скутовете си галошки. Минах и седнах на първия ред. На подиума, в три плътни редици столове, бяха насядали двайсетина деца, повечето момичета, на възраст от около седем до тринайсет години. В момента ръководителката на хора, грамадна жена, облечена със спортен костюм, ги съветваше да си отварят по-широко устата, когато пеят. Нима някой е виждал, питаше тя, малкото славейче да пее очарователните си песни, без първо да си отвори човчицата широко, широко, широко? Очевидно никой не беше виждал. Децата я гледаха със спокоен, непроницаем поглед. По-нататък тя каза, че иска всички деца да вникват в смисъла на думите, които пеят, а не само да ги произнасят като папагали. След това даде тон с камертона си и децата подобно на невръстни тежкоатлети вдигнаха книгите си с псалмите.