Кимнах и казах, че по всяка вероятност баща й е имал изключителен речник.
— О, да, съвсем — възкликна Есме. — Той беше архивист, любител, разбира се.
В този момент усетих настойчиво потупване, едва ли не удар, по рамото откъм стола на Чарлс. Обърнах се към него. Сега той седеше сравнително нормално на стола — само дето беше подвил единия крак под себе си.
— Какво е казала едната стена на другата? — попита пискливо той. — Това е гатанка!
Завъртях замислено очи към тавана и повторих гласно въпроса. След това погледнах Чарлс с озадачено изражение и казах, че се предавам.
— Ще се срещнем на ъгъла! — отекна с всичка сила зашеметяващият отговор.
Самият Чарлс го посрещна с неимоверен възторг. Той се разсмя до припадък. Наложи се дори Есме да стане и да го потупа по гърба, сякаш се беше задавил от кашлица.
— Хайде стига — каза тя и си седна на мястото. — Той задава тази гатанка на всеки срещнат и всеки път се залива от смях. Обикновено се забравя, когато се смее. Престани, моля ти се!
— Това е една от най-хубавите гатанки, дето съм чувал — казах аз, наблюдавайки Чарлс, който малко по малко се съвземаше.
В отговор на този комплимент той потъна ниско в стола си и отново закри лице, но само до очите, с края на покривката. После ме погледна с неприкритите си очи, в които все още грееше радостта и гордостта на човек, който винаги може да ви каже една-две действително хубави гатанки.
— Може ли да попитам какво сте работили, преди да постъпите в армията? — каза Есме.
Отвърнах, че изобщо не съм работил, тъй като само една година преди това съм завършил колежа, но се лаская от мисълта, че съм писател — пиша разкази.
Есме кимна учтиво.
— Издавани ли са? — попита тя.
Това беше познат, но щекотлив въпрос, на който никога не отговарях направо. Взех да й обяснявам, че повечето издатели в Америка са една шайка…
— Баща ми пишеше много хубаво — прекъсна ме Есме. — Запазила съм за потомството някои от писмата му.
Казах, че това е много хубаво хрумване. Но ето че пак се бях загледал в нейния огромен, приличащ на хронограф часовник. Попитах я дали не е бил на баща й. Тя погледна със сериозен вид часовника си.
— Да, негов беше — отвърна Есме. — Даде ми го непосредствено преди да ни евакуират с Чарлс. — Стеснително тя свали ръце от масата и добави: — Само като спомен, разбира се. — И поведе разговора в друга насока. — Ще остана крайно поласкана, ако някога напишете разказ специално за мен. Аз съм ненаситен читател.
Казах, че непременно ще напиша, ако мога, но че не съм кой знае колко плодовит.
— Не е нужно да бъде кой знае колко плодовит! Стига само да не е детински и глупав. — Тя се замисли. — Предпочитам разкази за омерзението.
— За какво? — ахнах аз и се наведох напред.
— За омерзението. Аз проявявам изключителен интерес към омерзението.
Готвех се да я накарам да ми обясни по-подробно, но в този миг Чарлс ме ощипа здравата по ръката. Потръпнах леко и се обърнах. Той се беше изправил непосредствено до мен.
— Какво е казала едната стена на другата? — попита той сравнително дружелюбно.
— Ти го пита това — обади се Есме. — Престани вече!
Без да обръща внимание на сестра си, Чарлс стъпи върху единия ми крак и повтори своя важен въпрос. Забелязах, че връзката му се е изкривила. Оправих му я, после го погледнах право в очите и казах:
— Ще се срещнем на ъгъла.
Но още в същия миг съжалих за това. Устата му увисна отворена. Имах чувството, че съм го ударил жестоко. Той слезе от обувката ми и бесен от яд, но с достойнство, се отправи към собствената си маса, без да погледне назад.
— Вбеси се — каза Есме. — Той е страшно необуздан. Майка ми беше склонна да го глези. Единствен баща ми не го глезеше.
Продължавах да гледам към Чарлс, който вече беше седнал и пиеше чая си, хванал чашата с две ръце. Все се надявах, че ще се обърне, но не би.
Есме стана.
— Il faut que je parte aussi1 — въздъхна тя. — Вие знаете ли френски?
Станах и аз с нежелание и някакво смущение. Подадохме си ръце; нейната, както подозирах, беше нервна, с овлажняла длан. Казах й, че тази среща ми е била много приятна.
— И аз така се надявах — кимна тя. — Аз съм доста общителна за възрастта си. — Тя попипа още веднъж косата си. — Извинявайте много за ужасния ми вид. Сигурно представлявам страшна гледка.
— Ни най-малко. Струва ми се дори, че косата ви вече отново стои начупена.
Тя мигом посегна към косата си.
— Смятате ли в близко време да се отбиете пак в това заведение? Ние идваме тук всяка неделя след репетиция.
Отговорих, че нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие, но, за нещастие, съм сигурен, че няма да мога да го посетя повече.