— С други думи, нямате право да говорите за прехвърлянето на частите — каза Есме. Тя продължаваше да стои до масата. Дори сложи единия си крак пред другия и забила поглед в пода, допря върховете на обувките си. Това беше чудесно изпълнено, още повече че тя носеше бели чорапки и имаше великолепни крака и глезени. Изведнъж Есме вдигна поглед към мен. — Бихте ли искали да ви пиша? — попита тя и се поизчерви. — Аз пиша изключително смислени писма за момиче на моята…
— Ще ми бъде много приятно. — Извадих писалка и хартия и й написах чина, името си, номера и номера на военната поща.
— Аз ще ви пиша първа, за да не смятате, че правите компромис — каза Есме, вземайки листчето. Сложи го в джоба на роклята си. — Довиждане — сбогува се тя и се върна на масата си.
Поръчах си още един чай и не свалих очи от Есме и братчето й, докато те и смутената мис Мегли не станаха да си вървят. Чарлс тръгна напред, куцайки така нещастно, като че ли единият му крак беше с няколко пръста по-къс от другия. Той нито веднъж не погледна към мен. След него вървеше мис Мегли и накрая Есме, която ми махна с ръка. Аз също й махнах и се понадигнах от стола си. За мен това беше един особен, вълнуващ миг.
Няма и минута и Есме се върна, като мъкнеше след себе си Чарлс за ръкава на шубката.
— Чарлс иска да ви целуне за довиждане — каза тя.
Веднага оставих чашата и отвърнах:
— Много мило, но сигурна ли сте, че той иска това?
— Да — каза тя, малко навъсена.
Есме пусна Чарлс и го бутна доста силно към мен. Пламнал цял, той пристъпи и ме млясна с наслюнчена уста точно под дясното ухо. След това изпитание той понечи да излети към вратата, към един по-малко сантиментален мир, но аз го хванах за коланчето на шубката и го попитах:
— Какво е казала едната стена на другата?
Личицето му просия.
— Ще се срещнем на ъгъла! — извика той и хукна навън, навярно припадайки от смях.
Есме отново стоеше с преплетени крака.
— Сигурен ли сте, че няма да забравите да напишете разказ за мен? — попита тя. — Не е необходимо да бъде посветен специално на мен. Може да…
Казах, че е изключено да забравя. Обясних, че никога не съм писал разказ, посветен на когото и да било, но тъкмо сега имам повод да сторя това.
— Направете го изключително омерзителен и вълнуващ — посъветва ме тя. — Запознат ли сте изобщо с омерзението?
Казах, че не съм съвсем, но все повече и повече го опознавам в една или друга форма и ще направя всичко възможно, за да задоволя нейните изисквания. Стиснахме си ръце.
— Жалко, че се срещнахме при толкова акуратни обстоятелства, нали?
Съгласих се, че е много жалко наистина.
— Довиждане — каза Есме. — Дано се върнете от войната с непокътнати способности.
Благодарих й, казах още няколко думи и я изпратих с поглед до вратата. Тя вървеше бавно, замислено, опипвайки краищата на косите си, за да провери дали са изсъхнали.
Това е омерзителната или вълнуващата част на този разказ, а сега декорът става друг. Хората също са други. Аз продължавам да се навъртам наоколо, но оттук нататък по причини, които нямам право да разкрия, съм дегизиран така хитро, че и най-остроумният читател няма да ме познае.
Беше около десет и половина вечерта в Гауфрут, Бавария, няколко седмици след капитулацията на немските войски. Сержант X седеше в стаята си на втория етаж в една частна къща, в която бяха разквартирувани още преди примирието той и други девет американски войници. Седеше на сгъваем дървен стол пред малка, разбъркана писалищна маса. На масата лежеше отворен, изпратен отвъд океана роман, евтино издание, който сержантът четеше с голяма мъка. Причината не беше в романа, а в самия него. Въпреки че войниците от първия етаж обикновено първи се докопваха до книгите, изпращани всеки месец от Специалната служба, те оставяха X да си избере която книга иска. Но този млад човек не беше излязъл от войната с непокътнати способности и ето че повече от час четеше по три пъти всеки пасаж, а сега и всяко изречение. Изведнъж той затвори книгата, без да отбележи докъде е стигнал. После засени за малко очи от острия многосвещен блясък на голата крушка над масата.
Той взе цигара от пакета на масата и я запали — пръстите му подскачаха леко. Понамести се на стола и запуши, без да усеща какъвто и да било вкус. Седмици наред пушеше цигара след цигара. Венците му кървяха и при най-малкия натиск с върха на езика, а той почти не преставаше да си прави опити с тях; това беше малка игра, която играеше понякога с часове. Той постоя известно време така — пушеше и опитваше венците. После внезапно и както обикновено, без предусещане, изпита познатото чувство, че мозъкът му се измества и почва да се пързаля напред-назад като зле закрепен багаж върху багажника на влак. Веднага направи това, което толкова пъти бе правил, за да излезе от положението: притисна с ръце слепоочията си. Притискаше ги здраво. Мръсната му коса се нуждаеше от подстригване. Той я беше мил три-четири пъти по време на двуседмичния си престой в болницата във Франкфурт на Майн, но тя пак се беше изцапала при пътуването с джипа по дългия прашен път от там до Гауфрут. Ефрейтор Z, който го беше взел от болницата, все още караше джипа като при бойна обстановка — със свалено предно стъкло, — без да го интересува, че вече има примирие. В Германия бяха дошли хиляди нови войници. Карайки джипа със свалено стъкло, като при бойна обстановка, ефрейтор Z искаше да покаже, че той не е от тези войници, че не е от тия копелета новаци.