— Велики боже!
Това не означаваше нищо; войнишка работа. Ефрейторът извади пакет цигари от джоба на ризата си, измъкна една, прибра отново пакета и закопча джоба. Запалил цигарата, той заоглежда с тъп поглед стаята. Накрая погледът му се спря на радиото.
— Ей, след няколко минути започва една страхотна програма по радиото — с Боб Хоуп и другите там.
X отвори нов пакет цигари и каза, че току-що го е загасил.
Клей загря и се загледа в X, който се мъчеше да си запали цигара.
— Олеле! — възкликна ефрейторът с възторга на зрител. — Само да си видиш кунките! Ей, майна, хванала те е друсавицата, знаеш ли?
X си запали цигарата, кимна и похвали Клей за наблюдателността му.
— Няма шега, ей. Насмалко не припаднах, когато те мернах в болницата. Същински жив труп, мамка му. Колко си смъкнал, а? Знаеш ли?
— Не зная. Как беше положението с писмата, докато ме нямаше? Имаш ли нещо от Лорета?
Лорета беше момичето на Клей. Двамата смятаха да се оженят при първия удобен случай. Тя му пишеше доста редовно, потънала в блаженството на тройните удивителни и неточни заключения. През цялата воина Клей четеше на X всички Лоретини писма, колкото и интимни да бяха — даже колкото по-интимни бяха, с толкова по-голяма готовност му ги четеше. Той имаше обичай след прочитането на всяко писмо да кара X да му нахвърля или напише изцяло отговора, или пък да му вмъкне тук-там за по-голям ефект няколко френски или немски думи.
— Ъхъ, вчера получих писмо от нея. Долу е в стаята ми. Ще ти го покажа после — каза Клей равнодушно.
Както си седеше на края на кревата, той изведнъж изопна гърди, задържа си въздуха и се оригна звучно и продължително. После се отпусна отново, доволен, но не съвсем, от това постижение.
— Брат й, мамка му, се чупи от флотата заради крака — каза ефрейторът. — Добре си е с тоя крак, копелето. — Той пак се изопна и опита още едно оригване, но резултатът беше незадоволителен. После лицето му се оживи. — Ей, докато не съм забравил! Утре трябва да се вдигнем в пет и да отпрашим за Хамбург. Ще вземем якета за цялото отделение.
X го изгледа неприязнено и каза, че не му трябва яке. На лицето на Клей се изписа изненада, дори известна обида.
— Ама якетата са екстра! Много хубави са. Защо не щеш?
— Просто така! И защо трябва да ставаме в пет? Нали войната свърши, дявол да го вземе!
— Не знам… трябва да се върнем преди обед. Дошли са някакви нови формуляри и трябва да ги попълним преди обед… Питах Бълинг защо да не ги попълним още тая вечер — те са на масата му. Ама той още не ще да ги извади от пликовете, кучето му.
Двамата млъкнаха за малко, псувайки Бълинг наум. Изведнъж Клей погледна X с нов, повишен интерес.
— Ей, майна, знаеш ли, че бузата ти танцува като бясна?
X каза, че знае, и прикри тика си с ръка.
Клей му хвърли още един поглед, после каза оживено, като че ли съобщаваше някаква изключително добра вест:
— Писах на Лорета, че имаш нервно разстройство.
— Така ли?
— Ъхъ. Тя се интересува адски от разни такива неща. Нали следва психология. — Клей се изтегна с обувките на кревата. — Знаеш ли какво казва тя? Казва, че човек не може да получи нервно разстройство само от войната. Сигурно, казва, си неуравновесен — и ти, и целият ти живот.
X засени очи с две ръце — светлината над леглото го заслепяваше — и каза, че проницателността на Лорета винаги го е радвала.
Клей го погледна косо.
— Слушай, копеле, ако искаш да знаеш, тя разбира от психология много повече от теб.
— Ще си направиш ли труда да свалиш миризливите си крака от леглото ми? — попита X.
Няколко секунди Клей не се и помръдна — един вид: ти ли ще ми кажеш къде да си сложа краката? — после ги спусна на пода и седна. — Ще сляза долу. Ония са пуснали радиото в стаята на Уокър — каза той, но остана да си седи на леглото. — Ей, тъкмо разправях на онова новото копеле долу, Бърнстейн. Помниш ли, когато карахме към Валон, и ония, мамка им, ни обстрелваха два часа и аз убих котката, дето се качи на джипа, докато лежахме в оная дупка? Помниш ли, а?
— Да. И не започвай отново тази история с котката, Клей, че дяволите ще те вземат. Не искам да я слушам.
— Няма. Само исках да ти кажа, че писах за нея на Лорета. Целият курс по психология я обсъждал. Хем в редовен час. И професорът, и кой ли не.