Йордан Йовков
На Игликина поляна
На Игликина поляна,
на хайдушкото сборище…
Чудно лице имаше Крайналията: около очите му се диплеха гъсти бръчки, сякаш се смееше, а пък веждите му все си оставаха навъсени и една сърдита черта се врязваше дълбоко в челото му. Цялата му глава, едра, с побеляла коса, с настръхнали, също тъй побелели мустаци, приличаше на главата на лъв и усмивката около очите му можеше само да измами човека. Но сега, след като пи от зелената паница — а той често посягаше към нея, — Крайналията наистина се развесели и каза:
— Да носиш много здраве, Стоене, на Цонка, на войводата. Много здраве ти праща, кажи, дядо Димитър Крайналията. Той ме знае. И да ви пази добре. Войводата не е войвода, ако не знае да пази момчетата си. Куршуми можеш да си излееш, колкото искаш, ама хора не. Да ви пази добре. Където и да иде, пусия ли ще вземе, баскън ли ще прави — гората да бъде зад гърба му. И да си знае добре ятаците и всекиму да не вярва, а на жена — сакън! Ти мене слушай. Хайдутин заспи ли на женски скут, още на другия ден ще видиш главата му на кол побита…
— Хубав ум даваш на момчето — обади се старата. — Я по-добре му кажи да си се прибере у дома си и да си гледа работата. Хайдутин майка не храни.
— Ти да мълчиш! — сопна се Крайналията и като смигна на момъка, седнал насреща му, продължи:
— Ако пък, не дай боже, се случи да те ударят, ще направиш, както ти казах: стрий барут на ръката си, размажи го с плюнка и тури го на раната. А после — зехтин и калъч-оту. Таз билка е най-добър лек. Нали сам видя с каква рана дойде тук, а само за десетина деня премина — зарасна като на куче.
При тия думи Крайналията замълча и се замисли, замисли се и младият. И двамата си спомниха едно и също нещо.
Една есенна вечер беше, на двора у Крайналията залаха кучетата, някой повика. Стар хайдутин, Крайналията грабна пушката, отвори вратата и попита кой е. Вън беше тъмно, валеше дъжд, но на светлината, която нахлу през отворената врата, той видя един човек, загуглен с ямурлук.
— Кой е? — попита Крайналията и кондакът на пушката му тракна два пъти.
— Аз съм, чичо. Не ме ли познаваш? Роднина сме…
Сред пръските на дъжда се усмихваше млад момък, снажен, широкоплещест, с изпечено и здраво лице, каквото може да има човек, който е живял на открито. Крайналията видя как изпод ямурлука му лъснаха пищови, а едната му ръка беше превързана и кърпата беше кървава. Опитно око имаше Крайналията, разбра какъв гостенин му е дошел, накара го да влезе по-скоро вътре и заключи вратата.
Когато момъкът се изправи пред огъня, хвърли ямурлука си и се усмихна също тъй, както беше се усмихвал вън, едвам тогава Крайналията позна чертите на своя род и разбра, че е Стоян, братовият му син. Чувал беше, че се бил метнал на него и станал хайдутин. Другото той научи от него самия: заваляло дъжд, хайдутите свили байрака и слезли да дирят подслон за през зимата. Из пътя връхлетели на билюкбашии и него го ранили. Цяла нощ се лутал из дъжда докато намери селото и къщата на чича си.
Сега и двамата, и старият и младият, си спомняха това и се усмихваха. Старият беше доволен, че от неговия корен е израснал такъв ластар, а младият прекарваше през ума си леката и безгрижна зима, прекарана у чича си. За едно нещо само му беше мъчно: често пъти, когато Крайналията му разказваше за хайдутлука си, обичаше да му показва, за да се похвали, оръжието си. А имаше чудо пищови, тежък кулаклия нож, хубава пушка. Паднало беше на сърцето му това хайдушко труфило и неведнъж беше го искал от чича си. Защо му е на него — стар е. Но Крайналията беше непреклонен и не даваше дума да се издума за такова нещо. Сега той беше весел и момъкът помисли, че ако се опита пак, може би ще успее да го склони.
— Чичо — започна Стоян и въпреки юнашкия си вид и широките си плещи, срамежливо някак се усмихваше, — чичо, сполай ти за доброто, що ми направи. Прибра ме, гледа ме цяла зима, туй аз няма да го забравя. Да даде господ да се видим пак, ще гледам да ти се отплатя. Чичо… таквоз… аз пак ще ти се помоля…
— Какво, какво? За пищовите ли? За пушката ли? Я да мълчиш. Не може. Жена, кон и пушка назаем не се дават. Ти за какъв ме имаш мене — пламна изведнъж Крайналията и издигна гласа си, — да си дам силяха, да се посрамя! Мълчи, мълчи, да не ме разсърдиш, че чудо ще направя…
— Че пък дай му ги — обади се старата, — за какво ти са вече?
Крайналията се позамисли, усмихна се някак горчиво и каза:
— Добре, да му ги дам пък… Почакайте, аз сега ще дойда.
Той мина в другата стая, бави се там доста дълго време и току се появи на вратата. И старата, й младият момък го погледнаха смаяни: тежки сърмалии дрехи светеха на него, на пояса му поглеждаха главите на пищови, в ръката си държеше пушка и се подпираше на нея. Крайналията като че беше се подмладил, крачеше широко, повъртваше се на петите си и силно размяташе увисналите си джепкени.