„… Че тя, тя е спасявала — замисли несъзнателно той, — спасявала е от глад… Спасявала е невинното детенце, което се ражда да тегли и се мъчи в сиромашия. Спасявала е баща му, майка му, братчетата му и сестричетата му, които за него щяха в неволя да измрат зимъс… И за него майката щеше да открадне, бащата да излъже: ще паднат в нови грехове… А то… То ще умре невинно, невидяло нищо — нима Исус не се моли на кръста по-скоро да умре, — да се не мъче… че… но?…“
И като да попариха тия мисли душата на духовника, той машинално сне патрахиля, прекръсти се, наложи калимявката, дръпна патерицата си и излезе.
Нощта бе преметнала свойто було; срамежливо премигваха трептящите звезди, сребристите лъчи на виторожката месечинка застилаха градинския шумак, из който се носеше витата песен на влюбения славей. Монаха се изгуби из сенките на дървесата.
„… Бог е казал «не убий» — го гонеха мислите му, — не убий ближния си, съседа си, а майка убива чадото си — законното си чадо, което бог е проводил и благословил… Убива го, убива го още в утробата си, убива го, още невидяла лицето му — още не му дала първата глътка от гърди… Убива, убийца — убийците се преследват — държавата ги наказва… Наказва, но им не дава… Оставя ги без помощ, и те ако не идат да работят, ще измрат от глад… Работата ги не оставя да родят… Птиците небесни, зверовете горски това не правят, защото бог се грижи за тях… А бог не се грижи за человека… Оставил го…“
И смътно се сблъска нещо в душата на стария духовник — той почувства, че вдигна очи да види далечното, запретеното, незнайното.
А край него потока безспирно тананикаше, провирайки се между тучната трева, зефира мило полъхваше и в сладък сън заспиваше земята…