Баща му не отговори. Излезе от горичката с ниско сведена глава, опрял брада в гърдите си; бедрото му странно се привдигаше и падаше при всеки монотонен удар на дървения крак в земята. Когато трябваше да го премести напред, дървеният му крак описваше полукръг встрани.
Беше се стъмнило, през отворената кухненска врата блестеше златистата светлина на лампите. На прага се появи Алис, вгледа се да види идват ли и когато чу приближаващите неравни стъпки, се прибра обратно в кухнята.
Сайръс наближи стълбищната площадка пред кухнята и преди да спре, вдигна глава и попита:
— Къде си?
— Тук съм, зад гърба ти.
— Попита ме нещо. И май ще трябва да ти отговоря. Не знам дали ще е хубаво, или не. Ти не си умен. Не знаеш какво искаш. Нямаш нужната бруталност. Оставяш се другите да те мачкат. Понякога ми се струва, че си слабак, който и на кучешко лайно не може да заприлича. Доволен ли си от този отговор? Тебе обичам повече. Винаги съм те обичал повече. Навярно не е добре да ти го казвам, но е така. Повече те обичам. Инак защо бих си давал труд да те нагрубявам? Сега си затваряй устата и върви да вечеряш. Утре вечер пак ще поговорим. Боли ме кракът.
4
На масата никой не се обади. Тишината се накъсваше единствено от сърбането на супата и скърцането на дъвчещи зъби. Баща му махваше с ръка да отпъди нощните пеперуди от шишето на газената лампа. Адам мислеше, че брат му скритом го наблюдава. При едно внезапно вдигане на главата долови бързия поглед на Алис. А като се навечеря, бутна стола си назад.
— Мисля да се поразходя.
Чарлз се изправи.
— И аз ще дойда.
Алис и Сайръс ги изпратиха с поглед до вратата и тогава тя зададе един от редките си въпроси:
— Какво си направил? — Гласът й беше неспокоен.
— Нищо.
— Ще го пратиш ли?
— Да.
— А той знае ли?
Сайръс се загледа мрачно в тъмнината зад отворената врата.
— Знае.
— Няма да му допадне. Не е честно.
— Няма значение — каза Сайръс и високо повтори: — Няма значение! — Тонът му сякаш казваше: „Затваряй си устата. Не е твоя работа!“ За миг помълчаха, след което й рече: — Нали не е твое дете.
Алис не се обади.
Момчетата поеха по тъмния изровен път. Някъде напред, там, където се виждаха накъсаните светлини на селището, Чарлз попита:
— Искаш ли да отидем и да видим какво става в кръчмата?
— Не беше ми хрумвало — рече Адам.
— Тогава за какви дяволи си тръгнал нощя на разходка?
— Ти можеше и да не идваш — каза Адам. Чарлз се приближи.
— Какво ти приказваше днес следобед? Видях ви, като вървяхте заедно. Какво ти каза?
— Все едно и също. За войската.
— Мен другояче ми се стори — с подозрение рече Чарлз. — Видях как се навежда наблизо, така разговаря с мъжете, именно разговаря, а не приказва.
— Приказваше — търпеливо отвърна Адам, но притаи дъх, защото усети, че стомахът му се присвива от страх. Сетне пое дълбока глътка въздух и го задържа, дано прогони опасенията си.
— И какво по-точно ти каза? — Чарлз беше настойчив.
— За войската… и какво е да си войник.
— Не ти вярвам — каза Чарлз. — Знам те какъв си: мръсноуст и долен лъжец. Искаш нещо да скриеш.
— Нищо — рече Адам.
— Твоята шантава майка се е удавила — дрезгаво изсъска Чарлз. — Сигурно е забелязала на какво приличаш. То й е стигнало. — Адам тихо изпусна дъха си, потискайки коварния страх. Но замълча. — Гледаш да ми го отнемеш! — извика Чарлз. — Но не знам как ще успееш. Какво си намислил да правиш?
— Нищо — каза Адам.
С един скок Чарлз се намери пред него и Адам трябваше да спре с гърди, почти допрени до гърдите на брат си. Отстъпи назад, предпазливо, както се отстъпва от змия.
— Спомни си рождения му ден! — изкрещя Чарлз. — Взех шест долара и му купих германски нож с бисерна дръжка, три острия и тирбушон. Къде е този нож? Да си видял дали го използва? На теб ли ти го даде? Тъй и не видях да го отваря. Да не ти е в джоба, а? Какво може да е направил с него? Едно „благодаря“, и толкоз! И повече нищо не се чу за бисерния германски нож за шест долара.
В гласа му бушуваше гняв и Адам отново усети пълзящия страх. Но знаеше, че на разположение има още един миг. Толкова често бе виждал как тази унищожителна машина смита всичко по пътя си. Първо идваше гневът, после студенината и самообладанието, погледът, който нищо не казва, и доволната усмивка; гласът стихваше и минаваше в шепот. Станеше ли тъй, чакай убийство — хладнокръвно и майсторско убийство с ръце, които пипат точно и без грубост. Адам преглътна слюнката си да навлажни пресъхналото гърло. Каквото и да кажеше, то нямаше да бъде чуто, защото разгневеше ли се, брат му не слушаше и дори не чуваше. Сега тъмнееше пред Адам, по-нисък, но по-широкоплещест, по-як, но още неприклекнал за удар. Устните му блестяха влажни на звездната светлина, но усмивката още я нямаше, в гласа още звучеше яростта.