Една есенна вечер на 1916 година Кейл наблюдаваше играта на фън-дан при Шорти Лим, когато хайката го прибра. В тъмнината никой не го забеляза, а на сутринта началникът с изненада го откри в дранголника. Началникът телефонира на Адам и го вдигна от закуска. Адам извървя двете преки до градския съвет пешком, отведе Кейл, прескочи до пощата да си вземе кореспонденцията и след това двамата се върнаха вкъщи.
Ли претопляше яйцата на Адам, а за Кейл бе опържил още две. На тръгване за училище Арон се показа в трапезарията и попита Кейл:
— Да те изчакам ли?
— Не — рече Кейл и без да вдига очи, продължи да лапа яйцата.
Адам не бе изрекъл още и една дума, ако не се смята онова „Хайде!“, което произнесе, след като благодари на началника в общината. Кейл нагъваше противната закуска и през миглите си хвърляше по някой поглед към лицето на баща си. Изразът на Адам си оставаше непроницаем: едновременно озадачен, ядосан, замислен и тъжен. Адам се взираше в кафето си, а мълчанието растеше, додето натежа като вечност, която много трудно можеш отмести.
— Още кафе? — попита надникналият Ли.
Адам бавно поклати глава. Ли се оттегли и този път затвори кухненската врата.
В тази тишина, прекъсвана единствено от тиктакането на часовника, Кейл почна да изпитва страх. Долавяше как от баща му се излъчва сила, каквато преди не беше познавал. По краката му плъзна сърбежът на изтръпването, но го достраша да ги помръдне, за да възстанови кръвообращението. Чукна чинията с вилицата, за да произведе някакъв звук, но тишината го погълна. Часовникът издаде девет целенасочени удара, но и те потънаха. И когато страхът взе да го смразява, на негово място дойде възмущението. Сигурно тъкмо така лисицата усеща гняв към онази своя лапа, която я задържа към капана. Ненадейно Кейл подскочи. Сам не бе очаквал, че ще го направи. Развика се, без да е подозирал, че ще се обади:
— Прави с мен, каквото си решил да правиш! Хайде! Давай да приключим!
Този вик също бе всмукан от тишината.
Адам полека вдигна глава. Наистина досега Кейл никога не беше поглеждал баща си в очите, защото е вярно, че малцина поглеждат някога бащите си в очите. Ирисите на Адам бяха светлосини и през тях тъмни радиални чертици водеха към вихрите на зениците му. Дълбоко във всяка зеница Кейл видя отражението на собствения си образ, сякаш от тях го гледаха двама Кейловци.
— Не оправдах надеждите ти, нали? — бавно рече Адам. Беше по-лошо, отколкото да се нахвърли отгоре му. Кейл потрепера:
— Какво искаш да кажеш?
— Бил си прибран от игрален дом. Не зная как си попаднал там, какво си правил и защо си отишъл. — Кейл се сниза в стола си и заби нос в чинията. — Игра ли комар, сине?
— Не, сър. Само гледах.
— Беше ли ходил преди това?
— Да, сър. Много пъти.
— Защо ходиш там?
— И аз не зная. Вечерно време не ме свърта на едно място, като бездомните котки. — Мисълта за Кейт и плоската шега му се сториха отвратителни. — И като не мога да заспя, разхождам се, дано ми се доспи.
Адам прецени всяка дума, внимателно я огледа и попита:
— И брат ти ли се разхожда?
— О, не, сър. Няма и да се сети. Той не е… не е като мен, да не го свърта.
— Нали виждаш, нищо не зная — каза Адам. — Нищо не зная за вас.
На Кейл му се дощя да се хвърли и да прегърне баща си, да го погали и да бъде погален. Дощя му се по някакъв див начин да покаже и да получи съчувствие и обич. Взе дървената халка за салфетката и пъхна показалеца си в нея.
— Ако ме питаш, ще ти кажа — тихо рече той.
— Не съм те питал. Аз не съм ви питал! Като баща съм толкова лош, колкото беше и моят баща. — Кейл никога не бе долавял подобен тон в гласа на баща си. Беше дрезгав и преливащ от топлота, с мъка подбираше думите си, търсейки ги опипом в мрака. — Баща ми бе издялал калъп — продължи Адам — и насила ме напъха в него. Оказах се лоша отливка, но не успях да се претопя. Никой не може да се претапя. Така си и останах, лоша отливка.
— Не съжалявай — рече Кейл, — и без това много си видял.
— Видял? Може би… Но не това, което е трябвало. Не познавам синовете си. Чудно, ще се науча ли някога?
— Ще ти кажа всичко, което поискаш да узнаеш. Само ме попитай.