На изток от Рая

— Та откъде ли да почна? От самото начало ли?

— Яд ли те е, или ти е мъчно, че ме затвориха?

За изненада на Кейл Адам се разсмя.

— Просто си бил там, нали? И не си извършил нищо лошо?

— Лошото е сигурно това, че съм бил. — Кейл търсеше в какво да се обвини.

— Веднъж и аз съм бил там — каза Адам. — И затова, че съм бил, лежах в затвора близо година.

Кейл се постара да преглътне еретичната мисъл.

— Не го вярвам — отсече той.

— Понякога и аз не вярвам, но знам, че когато избягах, обрах един магазин и задигнах чифт дрехи.

— Не вярвам — сломено каза Кейл, но топлината и близостта бяха толкова сладостни, че той се сгуши в тях и задиша плитко-плитко, да не ги смути.

— Помниш ли Самуел Хамилтън? — попита го Адам. — Положително го помниш. Ти беше още бебе, когато ми каза, че съм лош баща. Удари ме, на земята ме повали, за да ми го внуши.

— Този старец?

— Як старец беше той. Сега зная какво е имал предвид. Същият съм като баща си. Той не ми позволи да бъда личност и аз не приех синовете си като хора. Ето какво е искал да ми каже Самуел. — Погледна Кейл в очите и се усмихна. От обич към него Кейл изпита болка.

— Ние не сме на мнение, че си лош баща — каза той.

— Горките! — рече Адам. — Та по какво ще познаете? Никога не сте имали друг баща.

— Доволен съм, че попаднах в затвора — каза Кейл.

— Аз също, аз също. — Адам се засмя. — И двамата сме лежали в затвора, значи можем да си говорим. — Бе почнал да се развеселява. — Може би ще ми кажеш що за момче си ти, а? Ще можеш ли?

— Да, сър.

— Ще можеш?

— Да, сър.

— Добре, кажи ми. Нали разбираш, да си личност, предполага и да носиш отговорност. То не е само като да заемаш място в пространството. Какъв си ти?

— Ама не на шега, нали?

— Никаква шега! Разбира се, без шега! Разкажи ми за себе си. Ако искаш, естествено.

— Ами аз съм… — почна Кейл и млъкна. — Не е толкова лесно, като се опиташ…

— Дори ми се струва, че е невъзможно. Разкажи ми за брат си.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Например какво мислиш ти за него? Повече, струва ми се, не можеш да кажеш.

— Той е добър. Не върши нищо лошо. Не му идват лоши мисли.

— Сега разказваш за себе си.

— Моля?

— Искаш да кажеш, че ти вършиш и мислиш лоши неща.

Страните на Кейл поруменяха.

— Вярно.

— Много ли са лоши тези неща?

— Да, сър. Да кажа ли?

— Не, Кейл. Ти вече каза. По гласа и по очите ти се познава, че водиш борба със себе си. Но няма защо да се срамуваш. Ужасно е човек да се срамува. Арон не се ли срамува понякога?

— Той не прави нищо, за което да се срамува.

— Сигурен ли си? — Адам се наведе към него.

— Съвсем сигурен.

— Кажи ми, Кейл, ти пазиш ли го?

— Как по-точно, сър?

— Ами например, ако чуеш нещо лошо, жестоко, грозно — няма ли да го скриеш от него?

— Да. Мисля, че да.

— Значи според теб той е твърде слаб, за да понесе неща, които ти можеш да понесеш?

— Не точно това, сър. Той е добър. Наистина е добър. Никога никому не е причинил зло. За никого нищо лошо не е казал. Не е подъл, не се оплаква, смел е. Не обича да се бие, но може.

— Ти обичаш брат си, така ли?

— Да, сър. А аз му причинявам зло. Лъжа го, подигравам му се. Понякога съвсем безпричинно го обиждам.

— Но после ти е криво, нали?

— Да.

— А на Арон криво ли му е?

— Отде да знам. Когато не пожелах да вляза в църквата, стана му криво. А един път Абра се ядоса и каза, че го мразела. Почувства се страхотно. Прилоша му. Треска го затресе. Не помниш ли? Ли ходи да вика доктора.

Адам бе смаян.

— И аз живея с вас, а не зная нищичко! Защо се беше ядосала Абра?

— Не знам трябва ли да кажа — рече Кейл.

— Тогава недей.

— Не че е нещо лошо. Дори си е в реда на нещата. Нали знаеш, Арон иска да стане проповедник. Мистър Ролф… той се стреми към истинската религия и на Арон това му допада, и си е намислил никога да не се жени, че може дори и отшелник да стане.

— Тоест нещо като монах?

— Да, сър.

— И това не се харесва на Абра?

— Как ще се харесва! Беше побесняла, чак слюнките й хвърчаха. Понякога и тя се ядосва. Грабна писалката на Арон, хвърли я на плочника и я стъпка. Каза, че половината й живот отишъл заради Арон.

Адам се засмя.

— На колко години е Абра?

— Наближава петнайсет. Но… изглежда на повече в някои отношения.

— И аз бих казал същото. И какво направи Арон?

— Замълча си, но страшно му докривя.

— Тогава според мен ти си бил длъжен да я дръпнеш настрана.

— Но Абра си е негово момиче — каза Кейл.

Адам се вгледа дълбоко в очите му. След това извика:

— Ли! — Никой не се обади. — Ли! — повтори той. — Не го чух да излиза. Искам още кафе.