Кейл скочи.
— Аз ще ти направя!
— Я ми кажи — рече Адам, — ти няма ли да ходиш на училище?
— Не искам.
— Но трябва. Арон отиде.
— Хубаво ми е тук — рече Кейл. — Искам да бъда с теб.
Адам си погледна ръцете.
— Направи кафето — тихо каза той и в гласа му трепна стеснителност.
Докато Кейл беше в кухнята, Адам учудено погледна в себе си. Нервите и мускулите му пулсираха в някакъв разгарящ се глад. Пръстите му копнееха да хващат, нозете — да тичат. Очите му алчно фокусираха предметите в стаята. Видя столовете, картините, червените рози от килима, видя нови и ясни вещи, едва ли не вещи-хора, но дружелюбни. И в мозъка му се зароди една остра жажда за бъдещето, едно предвкусване, приятно и съгряващо, сякаш предстоящите минути и седмици ще донесат само радост. Изпита чувството, че преживява една зора, предвещаваща чуден ден, който, спокоен и златист, ще премине над него. Сплете пръсти зад тила си и обтегна вдървените си нозе.
В кухнята Кейл се дразнеше, че водата в кафеника не завира, но от друга страна, бе доволен, че ще трябва да я изчака. Стане ли нещо познато, чудото повече не е чудо. Той бе изгубил вълшебството на неоценимото опознаване с баща си, но удовлетворението бе останало. Отровата на самотността и прогризващата завист към несамотните се бяха изцедили от него и сега личността му, съзнаваше го, бе чиста и блажена. Опита се да измъкне на повърхността една своя стара ненавист, за да се подложи на изпитание, и установи, че ненавистта е изчезнала. Дощя му се да бъде слуга на баща си, да му направи някакъв голям подарък, в негова чест да извърши някакво огромно добро дело.
Кафето прекипя и Кейл изгуби няколко минути, докато почисти печката. „Вчера — каза си той — не бих сторил това.“ Когато внесе димящия кафеник, Адам му се усмихна, подуши въздуха и каза:
— Тази миризма може да ме вдигне и от циментов гроб.
— Изкипя — рече Кейл.
— Трябва да кипне, за да е по-вкусно — каза Адам. — Интересна работа, къде ли се дяна Ли?
— Може да си е в стаята. Да проверя ли?
— Недей. Щеше да се обади.
— Татко, ще ми позволиш ли, като завърша, да поема ранчото?
— Много отрано кроиш планове. Ами Арон?
— Той иска да продължи в колежа. Не му казвай какво съм ти казал. Нека той да ти го съобщи, а ти се направи на изненадан.
— Че защо, това е чудесно — рече Адам. — Не искаш ли и ти да завършиш колежа?
— Аз съм сигурен, че ще мога да печеля пари от ранчото, поне колкото да издържам Арон, докато е в колежа.
Адам сръбна от кафето.
— Щедро от твоя страна — забеляза той. — Не знам трябва ли да ти го кажа, но когато одеве те попитах що за момче е Арон, ти така отчаяно го защити, че си помислих дали пък нямаш нещо против него, дали не го мразиш…
— Аз го мразех — буйно каза Кейл. — И съм го нагрубявал. Но да ти кажа ли нещо, татко? Вече не го мразя. И вече никога няма да го мразя. Мисля си, че никого вече няма да мразя, дори майка си… — Млъкна, сепнат от това, че се изпусна, и мозъкът му се смрази, напрегнат и безпомощен.
Адам погледна право пред себе си. Разтри челото си в длан и накрая тихо каза:
— Ти знаеш за майка си. — Това съвсем не беше въпрос.
— Да, да, татко.
— Всичко ли?
— Да, сър.
Адам се облегна на стола си.
— Арон знае ли?
— О, не! Не, татко, не знае.
— Защо го казваш по тоя начин?
— Защото не бих посмял да му кажа.
— Защо не?
— Мисля, че няма да го понесе. — Кейл беше като съсипан. — Няма у него толкова злоба, за да го понесе… — Поиска да продължи фразата „както и ти, татко“, но думите останаха неизречени.
По лицето на Адам се изписа умора.
— Слушай, Кейл — и той поклати глава, — мислиш ли, че има възможност Арон да не узнае? Добре си помисли!
— Той не стъпва по такива места — рече Кейл. — Той не е като мене.
— Ами ако някой му каже?
— Сигурен съм, че няма да му повярва. Първо, ще си помисли, че го лъжат, и второ, тежко му, който се реши да му каже!
— Ти беше ли там?
— Да, татко. Трябваше да се уверя. — И Кейл разпалено продължи: — Но ако замине за някой колеж и се махне завинаги от тоя град…
— Да — кимна Адам, — това е възможно. Но тук му остават още две години.
— Ами ако го предумам да побърза и да завърши за една година? Той е способен.
— А ти си още по-способен, а?
— Друг вид способност — рече Кейл.
Адам сякаш почна да се уголемява, додето запълни половината стая. Изразът му бе строг, а сините очи — остри и проницателни.
— Кейл — обади се дрезгаво той. — Какво, татко?
— Вярвам в тебе, сине — каза Адам.
2
Признанието на Адам посади у Кейл кълновете на щастието. Когато вървеше, все едно че не стъпваше по земята. Усмивката му почна да се появява по-често от свъсеността, почти не го обземаше предишният тайнствен мрак. Забелязвайки промяната, Ли кротко го попита: