— Не, госпожо — рече Кейл. — Не обичам чай.
Тя вдигна тънкостенната чаша до устните си с превързаните пръсти.
— Добре. Тогава какво искаш?
— Нищо, госпожо.
— Просто да ме видиш?
— Да, госпожо.
— И доволен ли си?
— Да, госпожо.
— Как ти изглеждам? — Показа му една изкривена усмивка и ситните си остри бели зъби.
— Добре.
— Трябваше да се досетя, че си потаен. Къде е брат ти?
— Предполагам, на училище или вкъщи.
— Как изглежда той?
— Повече прилича на вас.
— О, нима? Добре, а като мене ли е?
— Иска да става проповедник — каза Кейл.
— Според мен така трябва да бъде: прилича на мен, а иска да се посвети на църквата. В църквата един мъж може да извърши куп пакости. Дойде ли някой при мен, всякога е нащрек. Но в църква хората отиват с открити души.
— Той е съвършено искрен — каза Кейл.
Тя се наведе към него. Лицето й бе просветнало от любопитство.
— Напълни ми чашата. Тъп ли е брат ти? — попита го.
— Чудесен е — отвърна Кейл.
— Попитах те дали е тъп.
— Не, госпожо.
Тя се облегна назад и вдигна чашата.
— А как е баща ти?
— За него не искам да говорим — рече Кейл.
— Хайде бе! Значи си го харесваш.
— Обичам го — каза Кейл.
Кейт се взря в него отблизо, разтърсена от необяснима тръпка. В гърдите й се надигна болезнен бодеж. След това изведнъж се отчужди, възвръщайки самообладанието си.
— Не искаш ли бонбони? — попита тя.
— Да, госпожо. И защо го направихте?
— Кое защо съм направила?
— Защо стреляхте в баща ми и след това избягахте от нас?
— Той ли ти разказа?
— Не. Той не ни е разказвал.
Тя докосна едната си ръка с другата, при което двете й ръце отскочиха встрани, като че отблъснати от електричество. Попита го:
— А при баща ти понякога идва ли… идват ли момичета или млади жени у вас?
— Не — каза Кейл. — Защо стреляхте в него и офейкахте?
Страните и се изопнаха, устата й се изправи, като че цялата й мускулна система се стегна. Като вдигна глава, очите й бяха плитки и студени.
— Говориш твърде много за възрастта си — каза тя. — Но не говориш съвсем като възрастен. Май ще е най-добре да изтичаш да си поиграеш. И да си обършеш носа!
— Някой път изработвам здраво брат си — рече той. — Карам го да скимти, карам го да плаче. Той не знае как го постигам. Но аз съм по-хитър от него. И не искам да правя така, защото после ми става мъчно.
Кейт продължи, сякаш думите му бяха нейни:
— Всички се мислеха за толкова хитри! Гледаха ме и си въобразяваха, че ме познават! А аз ги измамих. Всички до един ги преметнах. И когато решиха, че могат да ми нареждат какво да правя… О, точно тогава ги преметнах най-страшно! Чарлз, тогава аз наистина ги измамих.
— Казвам се Кейлъб — поясни Кейл. — Кейлъб стигнал до Обетованата земя. Ли ми каза, така пише и в Библията.
— Аха, китаецът! — досети се Кейт и разпалено продължи: — Адам си помисли, че ме е хванал. Бях цялата пребита, изпотрошена, а той ме внесе вътре, прислужваше ми, готвеше ми. Опита се по този начин да ме върже. Повечето хора ги връзват именно така. Те са благодарни, те са задължени, а от това по-страшни вериги няма. Но мен никой не може да ме задържи. Само чаках, чаках, докато укрепна, и след това се изскубнах. Мене никой не може да ме хване в капана си. Знаех какво прави той и само изчаквах.
Сивата стая отново утихна. Чуваше се единствено възбуденото й съскащо дишане.
— Защо стреляхте в него? — обади се Кейл.
— Защото се помъчи да ме спре. Можех и да го убия, но не го направих. Исках само да ме пусне.
— Понякога не ви ли се е приисквало да бяхте останала?
— Исусе, никога! Та аз правех каквото си искам, още като малко момиченце. Никой никога не разбираше как става това. Никога. Вечно бяха толкова сигурни, че са прави! Но никога не узнаха. Никой нищо не разбра. — Изведнъж се досети за нещо. — Разбира се, ти си като мен. Може би дори си същият. Пък и защо ли да не си?
Кейл се изправи и си хвана ръцете зад гърба.
— Когато бяхте малка… — почна той, но замълча, докато си подреди мислите — имахте ли понякога чувството, че нещо ви липсва? Да кажем, другите знаят нещо, а вие не го знаете. Да речем, някаква тайна. И не искат да ви я кажат. Случвало ли ви сее?
Докато говореше, лицето й взе да потъва и когато той млъкна, тя бе изцяло откъсната, откритото помежду им пространство се оказа преградено.