— Какво съм седнала да разговарям с хлапетии! — рече тя. Кейл измъкна ръце иззад гърба си и ги пъхна в джобовете си. — Да разговарям с някакви клюнести дечурлига! Сигурно съм си изгубила ума. — В лицето на Кейл светеше вълнение, очите му се бяха разширили от това, което виждат. — Какво ти става? — попита го Кейт. Той остана неподвижен. Челото му блестеше изпотено, ръцете му се свиваха в юмруци. Както бе постъпвала всякога, Кейт вкара хитрата, но безчувствена кама на жестокостта си и меко се изсмя: — Може да си наследил от мен и някои интересни неща, като например това… — И вдигна изкривените си ръце. — Но ако се окаже епилепсия, припадъци, това няма да е от мене. — И весело го погледна, да долови сътресението и началото на неговата тревога.
— Отивам си — с радост в гласа каза Кейл. — Сега вече си отивам. Всичко е наред. Прав беше Ли.
— Какво ти каза Ли?
— Страхувах се, че имам нещо от вас — рече Кейл.
— Имаш — каза Кейт.
— Не, нямам. Аз съм си аз. И не съм длъжен да бъда като вас.
— И как разбра?
— Ей така, разбрах. Изведнъж всичко ми стана ясно. Ако съм подъл, то си е моя подлост.
— Този китаец наистина те е натъпкал с доста каши. Какво си ме зяпнал така?
— Аз не мисля, че очите ви болят от светлината — каза й Кейл. — Мисля, че вие просто се страхувате.
— Изчезвай! — изкрещя Кейт. — Махай се от тука!
— Махам се. — Той вече бе сложил ръка на бравата. — Не ви мразя — добави той, — но съм доволен, че се страхувате.
— Джо! — помъчи се да извика тя, но гласът й бе натежал и тя само изграка.
Кейл отвори вратата със замах, излезе и я тръшна.
Джо разговаряше с едно от момичетата в гостната. Доловиха изтуптяването на бързи, леки стъпки. Но докато се наканят да надникнат, някаква размазана фигура вече бе достигнала вратата, бе я отворила, промушила се през нея и те само чуха тежкото й хлопване. От верандата долетя само още една стъпка, а след нея изскърцването, което се разнася, когато нозете се приземяват след скок.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита момичето.
— Господ знае — отвърна Джо. — Понякога ми се струва, че имам видения.
— И на мен — каза момичето. — Казах ли ти, че Клара нещо са я прихванали?
— Според мен прекалява със спринцовката — отвърна Джо. — Да ти кажа ли, за мен правилото е: колкото по-малко знаеш, толкова по-добре се чувстваш.
— Абсолютно си прав — съгласи се момичето.
Глава 40
1
Кейт се отпусна на своя стол, дълбоко сред пухените възглавници. През нея минаваха нервни спазми, всяко косъмче й бе настръхнало и всеки нов гърч оставяше по тялото й ледени опарвания. Заговори тихо на себе си: „Дръж се — казваше си тя, — успокой се. Не се оставяй да те засегне. За миг не мисли! Ама че проклет сополанко!“ Изведнъж се сети за единствения човек, който някога я бе накарал да изпита тази паническа омраза — Самуел Хамилтън с бялата си брада и розовите бузи, човека със смеещите се очи, които бяха повдигнали кожата й, за да надникнат под нея.
С превързания си показалец напипа тънката верижка около врата си и издърпа от пазвата си окачената на нея тежест. На верижката бяха нанизани два ключа от сейф, златно часовниче с пъпка във формата на перуника и стоманена тубичка с халка на върха. Развинти внимателно капачето на тубичката, разтвори колене и изтърси отвътре желатинена капсулка. Вдигна я срещу светлината и вътре забеляза белите кристалчета — трийсет и пет сантиграма морфин, добро и сигурно средство. С особена нежност пусна капсулата обратно в тубичката, завинти капачката и напъха верижката обратно в дрехата си. В главата й продължаваха да се повтарят последните думи на Кейл: „Доволен съм, че се страхувате.“ Изрече думите на глас, за да прекъсне техния звук. Ритмичността им спря, но в съзнанието й се оформи ясна картина — нарочно я остави да се дообрисува докрай, за да я разгледа още веднъж.
2
Беше преди построяването на пристройката. Кейт бе осребрила завещаните й от Чарлз пари. Чекът бе обърнат в едри банкноти, а пачките банкноти тя депозира в хранилището на Монтерейската общинска банка. Някъде по това време се появиха и първите болки, които заусукваха ръцете й. Сега вече имаше достатъчно средства, за да се махне. Въпросът бе само да измъкне от публичния дом колкото е възможно повече. Но не беше зле и да почака, докато се почувства по-добре. Предишното й състояние обаче така и не се върна докрай. Ню Йорк й се стори студен и много далечен.
Веднъж получи писмо, подписано с името Етел. Коя, за Бога, е тази Етел? Която и да е тя, трябва да е била побъркана, за да иска от нея пари. Етел… имаше стотици жени с това име. Като цветята, те цъфтяха по всеки храст. А тази бе драскала нечетливо върху разчертана хартия. Не мина много време и Етел дойде да навести Кейт, а Кейт едва я позна.