Наблюдателна, изпълнена с подозрения, но самоуверена, Кейт седна зад писалището си.
— Доста време мина — каза тя.
Етел отговори като войник, който вече е навикнал на сержантските грубости.
— Зле живях — рече тя. Плътта й бе напълняла и висеше по цялото й тяло, а дрехите й притежаваха онази пресилена чистота, която подсказва нищета.
— Къде си отседнала? — попита я Кейт и се почуди кога ли тази дърта торба ще е в състояние да й каже защо е дошла.
— Имам стая в хотел „Южен Пасифик“.
— О, значи не работиш вече по публичните домове?
— Повече не ми се удаде — каза Етел. — Ти не трябваше да ме изхвърляш. — С крайчеца на памучната си ръкавица обърса няколко едри сълзи от ъглите на очите си. — Зле тръгнаха нещата — рече тя. — Най-напред си имах неприятности, когато пристигна новият съдия. Даде ми деветдесет дни, без да съм направила нищо, най-малкото не тука де. Излизам, значи, от там, ама отде да знам, че съм пипнала сифилис? Прехвърлих го на един железничар, чудесно момче, работеше по поддържане на линията. А той, като отече, размаза ме, строши ми носа, изби ми четири зъба и новият съдия — хоп, даде ми още сто и осемдесет. Ужас, Кейт, за сто и осемдесет дни човек изгубва всички контакти. Забравят те просто. Така и не можах да почна отново.
Кейт кимна с хладно и повърхностно съчувствие. Разбра накъде Етел ще размаха стръвта и реши да я изпревари. Издърпа си чекмеджето, измъкна пари и ги подаде на Етел.
— Никога няма да изоставя приятел в нужда — рече тя. — Защо не заминеш за друг град и да почнеш на чисто? Току-виж, променил ти се късметът.
Етел удържа с мъка ръката си да не грабне парите. След това разтвори банкнотите като карти за игра — четири десетачки. Устата й развълнувано заработи:
— Все се надявах, че някак ще намериш начин да ми предоставиш повече от четирийсет долара.
— Какво имаш предвид?
— Не получи ли писмото ми?
— Какво писмо?
— О! — провикна се тя. — Може би се е затрило по пощата. Всичката им работа е такава! Тъй или иначе, мислех си, че ще се погрижиш за мене. И без това вече не съм много здрава. Все нещо ми опъва червата. — Въздъхна и след това заговори толкова бързо, че Кейт установи многократните предварителни репетиции. — И така, ти може би помниш, че имам нещо като второ зрение — почна тя. — Каквото предскажа, сбъдва се. Каквото сънувам, това става. Хората разправяха, че трябвало с това да си изкарвам хляба. Била съм, казват, природно надарен медиум. Не помниш ли?
— Не — каза Кейт, — не помня.
— Не помниш? Е, сигурно не си забелязала. Но не и другите, сума неща съм им познавала.
— В какво се мъчиш да ме убедиш?
— Ето какъв сън ми се беше присънил. Помня го кога беше, защото го сънувах същата нощ, когато умря Фей. — Очите й сякаш шибнаха леденото лице на Кейт като камшици. — Нея вечер — решително продължи Етел — валя дъжд. Аз също сънувах, че вали, най-малкото беше мокро навсякъде. И тъй, виждам аз на сън как ти излизаш през кухненската врата. Не беше непрогледна тъмница, сегиз-тогиз надничаше месечината. Но най-интересна в съня ми беше ти. Запъти се към празното място отзад и нещо се наведе. Не те видях какво правиш. Сетне се промъкна обратно, на пръсти. И изведнъж ми става ясно — какво? Фей е умряла. — Млъкна в очакване на някоя дума от Кейт, но Кейт си остана безизразна. Етел изчака и като се увери, че Кейт няма да се обади, продължи:
— Та, както ти казвам, винаги съм си вярвала на сънищата. Чудна работа, но там не намерих нищо друго освен няколко счупени шишенца от лекарства и една гумичка от капкомер…
— И после ги занесе на доктора — лениво подхвърли Кейт. — И според него какво е имало в тях?
— О, аз съвсем не постъпих така.
— А е трябвало — рече Кейт.
— Защо да причинявам на хората тревоги? Аз и без това доста си ги имах. Прибрах начупените стъкълца в една кесийка и ги скрих.
— И сега идваш при мене за съвет, нали? — меко каза Кейт.
— Да, госпожо.
— Ето какво ще ти кажа аз — рече Кейт. — Според мен ти си една съдрана, дърта курва, която твърде често е яла бой по тиквата.
— Не ти ли се иска да кажеш, че съм и побъркана?
— Не, може и да не си, но си болна и много изтощена. Нали ти казах, приятел в нужда няма да оставя. Можеш пак да се върнеш тук. Да работиш не можеш, но ще помагаш, ще чистиш, ще вършиш работа на готвача. Тук ще спиш, тук ще се храниш. Как ти се струва? И малко джобни пари…
— Не, госпожо — схванато се раздвижи Етел. — Май не ми се ще да нощувам тук. Пък и кесийката не е у мен. Оставила съм я у една приятелка.