— Не.
— Имам пет хиляди долара, ако ти трябват…
— За какво да ми трябват?
— Знам ли? — рече Ли.
3
Уил Хамилтън обичаше кантората си в гаража, наподобяваща стъклена клетка. Търговските му интереси бяха много по-широки от автомобилния бизнес, но друга кантора така и не си направи. Харесваше му това движение, което наблюдаваше през стените на квадратната си стъклена стаичка. За да не пропускат шума на гаража, стените й бяха от двойно стъкло. Седеше той на огромния въртящ се стол от червена кожа и почти непрекъснато се наслаждаваше от живота си. Когато някой заговореше какви пари печелел брат му Джо от рекламата на Изток, Уил винаги отбелязваше, че и той самият е твърде голям жабок за своя малък гьол. „Плаша се от големия град — казваше той. — Аз съм си селянче.“ Приятен му беше смехът, с който се посрещаха думите му. Това доказваше, че приятелите му виждат колко се е замогнал.
Една събота преди обяд при него се изтърси Кейл. Виждайки учудения му израз, той обясни:
— Аз съм Кейл Траск.
— Да, бе! Божичко, колко си пораснал! И баща ти ли е тук?
— Не, сам съм.
— Сядай. Надявам се, не пушиш.
— Понякога. Но само цигари.
Уил плъзна по бюрото си кутия „Мурад“. Кейл отвори капака и след това го затвори.
— Сега не ми се пуши.
Уил се вгледа в мургаволикото момче — хареса му. „Това момче е с остър ум — рече си той. — Не можеш лесно да го излъжеш.“ И каза:
— Както те гледам, готов си в най-скоро време да се заемеш с бизнес.
— Да, сър. Възнамерявам, като завърша училище, да се хвана с ранчото.
— В това няма никаква печалба — каза Уил. — Фермерите днес не вадят никакви пари. Всичкото прибират хората, които им купуват реколтата и препродават. От земеделие никога няма да спечелиш. — Уил разбираше, че Кейл го преслушва, че го изпитва и наблюдава, и това му допадна. Кейл също бе взел своето решение, но най-напред запита:
— Мистър Хамилтън, нали нямате деца?
— Нямам и това ми е мъката. Страшна мъка ми е… Ти защо питаш?
Кейл се направи, че не е чул въпроса.
— Бихте ли ми дал съвет?
Уил усети, че му става много приятно.
— Ако мога, с удоволствие. Какво по-точно искаш да знаеш?
И тогава Кейл извърши нещо, което още повече допадна на Уил. Прибягна към откровеността като към едничко оръжие.
— Искам да спечеля много пари — отвърна той. — Искам да ми кажете как.
Уил превъзмогна желанието си да прихне. Колкото и наивно да бе прозвучало това изречение, той и не помисли, че Кейл е наивник.
— Всеки иска това — рече той. — Какво наричаш ти „много пари“?
— Двайсетина-трийсет хиляди долара.
— Виж ти! — извика Уил и придърпа напред изскърцалия стол. Сега вече се разсмя, но без подигравка. Смехът му накара и Кейл да се усмихне. — Можеш ли ми каза защо са ти толкова много пари? — попита Уил.
— Да, сър, мога. — Сега Кейл отвори кутията „Мурад“, извади една от кръглите цигари и я запали. — Ще ви кажа защо. — Уил се отпусна на облегалката. Беше му интересно. — Баща ми загуби огромна сума.
— Зная — каза Уил. — Аз го предупредих да не изпраща тия марули през толкова щати.
— Предупредихте го? А защо?
— Нямаше никакви гаранции — обясни Уил. — Търговецът е длъжен да се обезпечи. Ако се случи нещо, с него е свършено. А то се случи. По-нататък?
— Искам да спечеля достатъчно, за да му върна изгубеното.
Уил зяпна.
— Защо?
— Защото искам.
— Много ли го обичаш?
— Да.
Месестото лице на Уил се сви, облъхна го смразяващият вихър на спомените. Не му се наложи едва-едва да се придвижва назад в миналото, защото то връхлетя в миг — всичките години, цяла една картина, едно чувство и отчаяние, застинали тъй, както само фотографията може да спре света насред път. Там се мярна Самуел, красив като зората, със своите приумици, напомнящи лястовичи полет; блестящият, замислен Том — като погаснал огън; Юна, понесена от ураганите, милата Моли, засмяната Деси, хубавецът Джордж, чиято приветливост изпълваше стаята с уханието на цветя; там бе и Джо, най-малкият, обичаният. Без усилие всеки бе донесъл своя принос в семейството. Едва ли не всеки е скътал скрита мъка, с никого несподелена, Уил бе запушил своя кладенец, смееше се гръмко и нито веднъж не даде простор на ревността си, възползваше се от извратени добродетели. Видя се тромав, глупав, назадничав, без искрата Божия. Нямаше велика мечта, която да го извиси, нито пък отчаяние, което да го тласне към самоунищожение. Той бе винаги в самия край, на ръба, мъчейки се да се задържи за семейството посредством дадените му способности — разума, грижата, приспособяването. Той водеше сметките, наемаше адвокатите, викаше гробарите и накрая се разплащаше за всичко. Останалите дори не подозираха, че имат нужда от него. Той притежаваше способността да печели пари и да ги съхранява. И мислеше, че заради тази способност другите Хамилтъновци го презират. Бе ги обичал сляпо и винаги бе стоял до тях с парите си, за да ги измъква от техните неудачи. Бе смятал, че те се срамуват от него, и затова с нокти и зъби се бореше за тяхното признание. Ето какво донесе вледеняващият вихър, засвистял сега през него. Леко изпъкналите му очи се бяха навлажнили и гледаха някъде встрани от Кейл. Момчето попита: