— Какво ви става, мистър Хамилтън? Не се ли чувствате добре?
Уил бе усещал семейството си, но не беше го разбрал. И те го бяха приели, без да узнаят, че тук има нещо за разбиране. А ето сега това момче. Уил го разбираше, усещаше, приемаше и бе съгласен с него. Такъв син би трябвало да има той, такъв брат или такъв баща. Студеният вятър на спомена премина в някаква топлота към Кейл, която го присви в стомаха и се надигна към гърдите. Трябваше да се напрегне, за да се върне в стъклената си кантора. Кейл седеше на стола и чакаше. Уил така и не узна колко време е мълчал.
— Бях се замислил — нечуто каза той. Сетне продължи със сериозен глас: — Беше ме попитал нещо. Аз съм човек на бизнеса. И не раздавам, а продавам.
— Да, сър. — Кейл седеше нащрек, но долови, че Уил Хамилтън го е харесал.
— Искам нещо да разбера, но искам истината — каза Уил. — Ще ми кажеш ли самата истина?
— Не зная — отвърна Кейл.
— Това ми харесва. Отде ще знаеш, след като не си чул въпроса! И това ми харесва. Умно… и честно. Чуй сега, ти нали имаш брат? Баща ти него ли обича повече?
— Всеки го обича — спокойно рече Кейл. — Арон всички го обичат.
— А ти?
— И аз, сър. Въпреки… Да, и аз.
— А какво е това „въпреки“?
— Понякога си мисля, че е глупав, но го обичам.
— А баща ти?
— Обожавам го.
— А той обича брат ти повече.
— Не зная.
— Казваш, че искаш да върнеш на баща си изгубените пари. Защо?
Очите на Кейл обикновено бяха присвити и предпазливи, но сега така се разшириха, сякаш поглъщат Уил и виждат през него, Кейл се бе слял като никога със собствената си душа.
— Баща ми е добър — каза той. — Искам да сторя това за него, защото аз не съм добър.
— Ще станеш ли добър, ако го сториш?
— Не — рече Кейл, — мислите ми са лоши.
Досега Уил не бе виждал човек, който да говори така открито. Тази откровеност почти го смая и той установи, че всъщност голата истина прави Кейл неуязвим.
— Още един въпрос — каза той, — отговори ми, само ако ти изнася. Мисля, че аз не бих отговорил. Ето какво: да кажем, набавиш тия пари и ги върнеш на баща си. Няма ли да ти мине през ума, че се мъчиш да купиш обичта му?
— Да, сър, ще ми мине. И ще бъде вярно.
— Друго не исках да зная. Това е всичко. — Уил се наведе и обхвана с ръце запотеното си, пулсиращо чело. Не помнеше друг път да е бивал така зашеметен, А у Кейл предпазливо се надигна чувството на победа. Разбираше, че е спечелил, но изопна лице да не се издаде. Уил вдигна глава, свали си очилата и обърса влагата. — Да излезем — предложи той, — да се поразходим с автомобила.
Сега Уил караше един огромен „Уинтън“ с дълго като ковчег торпедо, в чиито вътрешности се задъхваше мощно дихание. Пое на юг от Кинг Сити по междуселския път — наоколо пролетта сбираше сили, пред тях летяха полски чучулиги и сипеха песните си от оградните мрежи. На запад, със заснежена глава, се издигаше Пико Бланко, а редиците евкалипти в долината, които я пресичаха, за да я пазят от ветровете, вече сребрееха с новите си листа. Като стигна отклонението, водещо към входа на Трасковия имот, Уил отби встрани и спря. Откакто „Уинтънът“ се изниза от Кинг Сити, той не бе обелил дума. Огромният мотор пърпореше на празни обороти с едва чут шепот. Гледайки право напред, Уил се обади:
— Кейл, искаш ли да ми станеш съдружник?
— Да, сър.
— Само че аз не искам съдружник без капитал. Мога да ти заема една сума, но това е свързано само с главоболия.
— Мога да намеря пари — каза Кейл.
— Колко?
— Пет хиляди долара.
— Ти? Не ми се вярва. — Кейл замълча. — Вярвам ти — рече Уил. — На заем ли?
— Да, сър.
— С каква лихва?
— С никаква.
— И таз хубава! Кой ще ти ги даде?
— Няма да ви кажа, сър.
Уил поклати глава и се засмя. Това му бе доставило пълно удоволствие.
— Може и да съм дурак, но ти вярвам. А не съм дурак.
— Форсира мотора и отново го остави на празни обороти.
— Искам да ме слушаш внимателно. Вестници четеш ли?