В Салинас започнаха да се появяват хора, които шептяха по кръчми и кафенета — разполагали с лични сведения от еди кой си войник. Оказваше се, че не знаем каква е истината. Нашите момчета заминавали за фронта без оръжие. Транспортните кораби бивали потапяни, а властта криела това от нас. Немската армия била къде-къде по-опитна, нашите шансове били никакви. Кайзерът бил голям умник. Готвел се да нахлуе и в Америка. Ще ни го съобщи ли обаче Уилсън? Няма да го съобщи. Обикновено се оказваше, че тия разкапани дърдорковци са същите, които разправяха, че в една битка американецът струва колкото двайсетима германци. Същите.
На малки групи из страната се движеха англичани с чуждоземните си униформи (които изглеждаха красиви) и купуваха всичко, което може да се пренася, плащаха си и плащаха твърде добре. Редица от тези английски търговци бяха осакатени, но въпреки това продължаваха да си носят униформите. Между многото неща купуваха и фасул, тъй като фасулът лесно се пренася и не се разваля, а и човек може дяволски добре да си живее само на един фасул. Вървеше по четирийсет и един цент килограма и трудно се намираше. Фермерите вече съжаляваха, загдето само преди половин година бяха подписали договори да си продават фасула срещу някакви си въшливи четири цента в повече от тогавашната цена.
Народът, а с него и Долината на Салинас запяха други песни. В началото пеехме как ще направим остров Хелголанд на пух и прах, как ще обесим кайзера, ще настъпим в крак и ще оправим бъркотията, забъркана от ония мръсни чужденци. След това изведнъж запяхме „На войната, край река от кърви, санитарките са първи — те са розите от Ничия земя“, запяхме „Ало, централа, свържи ме с Небето, че татко е там“, запяхме „Щом угасне светлината, коленичи дъщерята и на Господа се моли: «Боже, татко запази!»“ Имам чувството, че бяхме заприличали на здраво, ала неопитно момченце, на което още при първото спречкване му смачкват нослето и после страшно го боли. Затова копнеехме всичко да свърши по-скоро.
Глава 43
1
Веднъж към края на лятото Ли се върна у дома с голямата пазарска кошница. Тъй като живееше в Салинас, той бе станал по отношение на облеклото си истински американски консерватор. Излезеше ли от къщи, неизменно навличаше черно палто. Носеше бели ризи с високи колосани яки и харесваше тесните черни папийонки на ластик, каквито едно време бяха отличителният белег на сенаторите от Юга. Слагаше си черни тумбести шапки с права периферия, които никога не смачкваше, сякаш все още си оставяше място за усуканата на кок плитка. Безупречен беше Ли. По едно време Адам направи забележка за сдържаната елегантност на облеклото му, при което Ли му се ухили: „Това е задължително. Човек трябва да е много богат, за да ходи зле облечен като тебе. Бедните са длъжни да се обличат добре.“ Адам бе избухнал: „Бедните! Както е тръгнало, скоро ще почнем да взимаме на заем от тебе!“ — „Възможно е“ — бе отговорил Ли.
Този следобед, като остави тежката кошница на пода, Ли рече:
— Ще се помъча да сготвя супа от зимни пъпеши. Китайска кухня. Братовчед ми от китайския квартал ми обясни как. Занимава се с амбулантна търговия и хазарт.
— Смятах, че нямаш никакви роднини — каза Адам.
— Всички китайци са роднини, а тия, дето се наричат Ли, са си най-близки. Моят братовчед се беше набъркал в пушалните за опиум и неотдавна му се наложи да се крие по здравословни съображения, та тогава се научил да готви. Отрязваш на пъпеша един капак отгоре, слагаш го в голяма тенджера и вътре нареждаш една цяла кокошка, гъби, кестени, праз лук и една щипка джинджифил. После затваряш пъпеша и го вариш на бавен огън, ако може, и два дни. Сигурно е вкусно.
Адам се беше излегнал на креслото си с длани зад тила и се усмихваше към тавана.
— Добре, Ли, добре.
— Ти дори не ме чу — рече Ли. Адам се изправи.
— Човек си мисли, че познава собствените си деца, а изведнъж се оказва, че нищо не знае.
Ли се усмихна:
— Да не би да ти е убягнала някоя подробност от живота им?
— По една случайност го разбрах — засмя се Адам. — виждах, че Арон това лято много-много не се задържаше вкъщи, но си мислех, че ходи да играе.
— Да играе! Той не е играл от години.
— Добре де, каквото и да е! — продължи Адам. — Днес се видях с мистър Килкъни, нали го знаеш, от училището. Надявал се, че знам всичко. Знаеш ли с какво се е занимавало това момче?